19 декември 2010 г.

Какво прочетохте през 2010 г.

В последните дни на всяка година идва време за равносметка. Време, в което да се обърнем назад и да се запитаме какво се случи през последните 12 месеца. Обикновено медиите започват да правят обзор на годината в последните й дни, но аз реших да избързам, защото само след 4 дни за повечето читатели забързаният делник ще приключи и те ще се потопят в семейния уют на посрещане на коледната и новогодишна нощ.

Измина една ... шантава година. С моного обрати, очаквания и несбъднати прогнози. По-долу ще намерите 13 статии с интересна гледна точка, които дадоха образ на блога и му спечелиха много приятели. 13 статии, които казаха нещата такива каквито си бяха и нито дума повече или по-малко. И така, нека да не Ви отегчавам. Надявам се, че селекцията ще Ви хареса.

1. Китай - истина или лъжа?

2. Евровизията на евродепутатите

3. И какво й е лошото на кризата?

4. Ще го вдигнат или няма да го вдигнат?


5. +/- 8 години

6. Култът Борисов

7. Евро, евро - старата пара

8. Широко затворени очи

9. Познавате ли Стоян?
10. За една кРиза повече


11. Едно съвършено скъпо несъвършенство

12. Блажиш ли, блажиш ли дядо попе?


13. Казусът СУ


Весели празници на всички!



16 ноември 2010 г.

Треска за злато

Още от годините на първоначално натрупване на капитали, златото е привличало интереса на хората. В средновековието, човешкият живот и свободата често са се измервали в монети от благородния метал. Днес, въпреки че не е толкова пряко определящ за стойността на човешкия живот, той не е изгубил яркостта на своя блясък. През последните години златото все по-често присъстваше в полезрението на инвеститорите. Само преди броени дни пазарите поставиха нов исторически рекорд за стойността му като тя надскочи 1 400 долара за тройунция. Така редица анализатори започнаха да отговарят положително на два въпроса витаещи в медийното пространство.

Струва ли си да се инвестира в злато?

Отговорът е прост – Да. То успешно е защитавало богатството на хиляди поколения през годините. Дори след премахването в САЩ на златния стандарт през 1971 г. металът продължава да бъде използвано от инвеститорите за диверсифициране на риска в портфейлите им, защото само по себе си то има реална стойност като основа за изработката на различни продукти, пред хартиените пари. Идеята, че златото предпазва богатството, става още по-важна днес, когато инвеститорите са изправени пред поевтиняващ долар и нарастваща инфлация. Исторически, златото винаги е служело като застраховка и при двата сценария.

В началото на 80-те години, в разгара на ликвидната криза в САЩ, цената за кратък период надхвърля 800 долара за тройунция злато. След като достигна стойности от 850 долара за тройунция при съветското нахлуване в Афганистан през 1980 г., златото се понижи с около две трети. През 90-те то попада в сянката на бурното развитие на капиталовите пазари и инвеститорите остават по-скоро апатични към неговата стойност. Те предпочитат да влагат парите си в акции на перспективни и бързо развиващи се компании, което оказва и натиск върху цената на благородния метал. Сривовете на пазарите обаче след спукването на ИТ балонът и терористичните атентати от 11 септември 2001 г., накараха някои инвеститори да погледнат отново към златото като инструмент за хеджиране на поетите от тях рискове. Началото на икономическата и финансова криза допълнително генерира търсене на злато от стана на инвеститорите за застраховка на стойността на притежаваните от тях активи.

Графика. Цена на златото в щатски долари и стойност на индекса Дау Джонс за периода 1979 г. – 2010 г.
Източник: www. econstats.com

Въпреки, че след 180 години вярна служба, САЩ изпратиха в пенсия златният стандарт, който носеше реално покритие на валутата им с благородния метал, стойността на долар продължава да бъде ключов фактор за цената на златото. Обезценката на зелените пари повишава стойността на метала и обратното. Причината, поради която той е облагодетелстван от падащия долар е, че се оценява именно в щатската валута. Когато инвеститори купуват злато, те продават техните долари. Тук трябва да се отбележи също, че падащият долар прави метала по-евтин за тези инвеститори държащи валути, поскъпващи срещу американските пари, което генерира търсене на благородния метал, а от там и увеличение на стойността му.

Сега ли е моментът да инвестираме в злато?

По–скоро не. След рекордните стойности, които постигна благородният метал на пазара, много анализатори изказаха очаквания за още по-високи бъдещи поскъпвания. За да се сбъднат тези прогнози обаче трябва да има двигатели, които да оказват положително дългосрочно влияние на стойността на златото, а такива не са на лице. Основният натиск към увеличаване на цената се дължи на спекулативни и с краткосрочни ефекти фактори. Такъв е страхът, който витае сред инвеститорите. Към настоящият момент сигналите за възстановяването на световната икономика са разнопосочни и все още се изразяват опасения от нови сривове. Данните за третото тримесечие на годината показват забавяне на икономическия ръст в ЕС и Еврозоната. Това кара инвеститорите да изчакат в предприемането си на по-сериозни ходове, а средствата, с които разполагат трябва да бъдат защитени, докато дойде момента за тяхното влагане в икономиката. Със затвърждаване на положителните тенденции през следващата година, част от инвестираните от тях средства в злато ще бъдат пренасочени към капиталовите пазари, което от своя страна ще доведе до разпродажби и съответно спад в цената на златото.

Както вече споменахме, стойността на щатската валута също оказва влияние върху цената на златото. Поглеждайки исторически за последните 10 години по време на ръста на цената на златото с близо 400%, щатският долар се е обезценил от 2,4 лева до 1,4 лева, което е спад от 42%. Зад прескачането на психологическата граница от 1 400 долара за тройунция, може да се постави и решението на Федералния резерв да стимулира икономиката на щатите с допълнителен пакет от 600 млрд. долара, което от своя страна ще задържи зелената валута на ниски нива. Този натиск върху долара е изкуствен и с отслабването на правителствената намеса стойността му ще започне да се покачва, а цената на златото ще смени посоката си с отрицателна.

Ако подобен рязък ръст в цената на златото бе обявен преди 3-4 години, то неминуемо интересът генериран към него щеше да е много по-голям, а очакванията за ръст в цената оправдани в средносрочен план. От началото на годината до днес ръстът на стойността на благородния метал е 23,8%, за последните 2 години тя е 64%, а за последните десет 396%. Преди няколко години тези цифри сами по себе си, щяха да възпроизведат силен интерес не само у професионалните инвеститори, но и в търсещите по-висока доходност за спестяванията си граждани. След разочарованието, което преживяха с недвижимите имоти и акциите, едва ли скоро ще види нещо, което да накара инвеститорите и потребителите да започнат да се държат отново като обезумели маймуни в зоопарка, които ядат всичко паднало на земята мислейки си, че е банан. Всичко това говори, че ръстът на цената по скоро започва да се изчерпва и предпазливостта ще взима връх в решенията за покупка на злато. Генерираният интерес към метала в момента е в по-голямата си част спекулативен и едва ли ще оправдае високите очаквания на някои анализатори за достигане на стойности от 2 000 долара за тройунция. През първото полугодие на следващата година може да се очаква цената да покаже изявен тренд на намаление.

Така че ако сте решили да вложите парите си в злато (, а и в каквото и да било друго) трябва да си отговорите на въпроса, дали го правите, защото цената му се е увеличила или, защото очаквате да се увеличи. В първият случай има реална опасност ръстът да се е изчерпал и в средносрочен период да понесете загуби от обезценката при корекцията на цената. Вторият ще Ви донесе печалба само ако съумеете да се възползвате от подходящият момент, в който да осребрите Вашата инвестиция. При всички положения обаче в дългосрочен план, златото си остава една от най-сигурните застраховки за Вашите спестявания.

*Материалът има аналитичен характер и не представлява препоръка за покупка или продажба на злато

20 октомври 2010 г.

Апокалипсис (за)сега (на пазара)

Не, в следващите редове не става дума за брилянтния филм на Франсис Форд Копула. За съжаление не става дума и за нищо брилянтно, а за началото на края. Всичко започна от няколко невинно проведени разговора в тристранния съвет за сътрудничество по повод така дълго стартираната, рестартирана и в крайна сметка винаги отлагана пенсионна реформа. Тя трябваше да продължи с вдигане на годините на стажа и годините за пенсиониране от началото на 2011 г. Последваха седмици на лутане как това да не стане, не ясни обещания, говорене без цифри, увеличаване на данъците, което пък не е точно увеличаване, а възстановяване и т.н. Толкова много обрати в сюжетната линия не бяхме виждали от времето, когато латиноамериканските сериали се бяха настанили трайно в ежедневието ни. Всеки нов ден прилича точно на излязъл от там. Изпълнен с драматизъм, напрежение и съдбоносни събития. Развръзката обаче вече е близо, а финалът няма да е романтичен или щастлив. Ще бъде просто един край, защото всички участници в сериала ще останат на улицата.

За да се намерят пари за ранно пенсиониращите се бе прието решение за национализиране на пенсионните фондове. Средствата по личните партиди на работниците от първа и втора категория труд в професионалните фондове ще се прехвърлят в общ фонд към Националния осигурителен институт. Също като при обявеното увеличаване на осигуровките с 3 пр.п., така и тук тази идея не стъпи на направен анализ за това по какъв начин ще бъде осъществена и най-важното как тя ще повлияе върху макроикономическата стабилност на страната.

Целта на частните пенсионни фондове е да инвестират индивидуално натрупваните вноски на осигуряващите се в тях в различни финансови инструменти като по този начин след навършените години за пенсия, осигуряващите се в тях, да получат повече средства. Частните пенсионни фондове съществуват от 10 години в България и те все още не са достигнали пълен икономически цикъл, в който да се осигуряват лицата включени в тях, за да им бъде изплащана пенсия от техните каси. Това от своя страна означава, че към конкретния момент те реално не разполагат с налични свободни пари, защото постъпленията се инвестират във финансови инструменти с дългосрочни хоризонти.

В сайта на комисията по финансов надзор (КФН) са публикувани общите портфейли, в които са инвестирали пенсионните фондове. Данните за професионалните пенсионни фондове, които ще бъдат национализирани, са от края на юни тази година. Към тази дата сумата в тях е на стойност 447,9 млн. лв.

Разпределение общия инвестиционен портфейл на професионално осигурителните фондове, юни 2010 г.
Източник: КФН

По данни Асоциацията на пенсионните дружества към края на третото тримесечие на тази година, общата сума в професионалните фондове е нараснала до 500 млн. лв. Прехвърлянето на активите няма да представлява особен проблем, тъй като това може да стане с проста смяна на собствеността. Ако активите първо се осребрят и след това наличните пари се прелеят в новия национален фонд това, би означавало, че ще се наблюдава масова разпродажба на БФБ. Ако приемем, че разпределението на портфейла се е запазило същото и към днешна дата, това би означавало, че разпродажбата ще е на стойност 140 млн. лв. Преди две седмици масовата разпродажба на акции на Мостстрой АД понижи цената им с над 90% само за първия един час от търговията. Тогава обаче този спад бе регистриран поради обявения официално фалит на дружеството, но пък принципът на разпродаване е един и същ – продаваш всичко на всяка цена. Пенсионните фондове не правят спекулативни инвестиции, а влагата парите на осигуряващите се в тях в най-стабилните и перспективни компании, които се търгуват на родния пазар. Това означава, че подобен ход би унищожил изкуствено най-печелившите бизнеси в страната. Така може да се стигне до фалити на големи компании, по-малко приходи в хазната и увеличение на безработицата.

Изчисляваните 140 млн. лв. обаче са на база моментните цени на акциите, което означава, че след масовата разпродажба и обезценката им, реално извлечените от борсата пари ще са в най-добрият случай с 50% по – малко. Така реално осигуряващите се ще загубят голяма част от спестяваните от тях пари.

Масовата разпродажба ще унищожи и възможността да се реализират допълнителни приходи в хазната от приватизацията на държавните енергийни компании през борсата, която бе записана по-рано през годината като антикризисна мярка. Според разчетите от нея се очакваха допълнителни постъпления от 250 млн. лв. в бюджета. Едва ли би имало инвеститор, който да иска да си купи бизнес през БФБ при положение, че във всеки един момент правителството може да доведе до рязка обезценка неговите вложения.

Ако само се прехвърли собствеността на акциите, това отново ще доведе до въпроса откъде ще дойдат парите, за да се изплащат пенсиите. Депозираните средства, които по използваната сметка са около 100 млн. лв., трябва да бъдат развалени, което означава, по-ниска постигната доходност поради предсрочното им теглене. Ако се запазят направените инвестиции в този вид, то това би означавало, че постъпленията от вноските на сега осигуряващите ще се пренасочат за изплащане на пенсии и реално гражданите ще внасят пари, без да се, знае откъде ще им бъдат изплащани техните пенсии, когато те самите се пенсионират.

За финал трябва да се отбележат и няколко други неща:

- Капиталовият пазар е силно подвластен на настроенията на участниците в него. Спекулативното заиграване с него в публичното пространство, може да доведе до масови разпродажби дори и в крайна сметка фондовете да не бъдат национализирани или да не се разпродават активи. Той калкулира в себе си както бъдещите печалби в добрите за икономиката години, така и негативните очаквания.

- САЩ и Англия пуснаха „печатарските машини”, за да налеят допълнително пари в икономиките си и така да осигурят ликвидност и да преминат възможно най-леко през кризата като омекотят нейните ефекти върху гражданите си. С национализацията на пенсионните фондове, ние на практика ще изтеглим пари от икономиката. Правителствата в Европа, начело с Германия и Европейската централна банка подкрепят идеята за строга фискална политика. Ние планираме раздути бюджети и дефицити при все по-силно падащи приходи. С други думи, ако развитите икономики ни показват два пътя, по които да вървим ние избираме третия. А дали сме по-развити и напреднали от тях?

- Всички необходими пари лесно могат да бъдат взети от Международния валутен фонд, но в замяна на това той ще иска истински реформи, а истината е, че готовност и консенсус за това явно няма. Експериментаторскоро говорене и лутането между различни решения омаловажава всички предимства, които има страната, прави я несигурна за инвестиции и високо рискова поради непрогнозируемите икономически условия. На този фон през следващата година намесата на МВФ може да бъде жизнено необходима, не толкова поради нуждата от финансиране, а поради нуждата на стабилност и доверие.

17 октомври 2010 г.

Казусът СУ

След като, за да се справи страната с кризисните условия, в които попадна, бе необходимо да се съкратят разходите й, се орязаха и държавните субсидии за университетите. Това неименуемо наложи висшите учебни заведения да оптимизират разходите си и откри пред тях възможност да започнат самостоятелно да се реформират, за да станат по-гъвкави и независими. Но не всички реагираха с такава приемственост и готовност да дадат своя принос за по-безболезнено преминаване на страната през икономическата криза.

СУ се ползва с привилегията да получава най-голямото парче от държавната пица, предназначена за висшето образование и в същото време е и най-активно протестиращият университет срещу орязаните субсидии. През последните месеци университетът съсредоточи целия си ресурс да крои планове по какъв начин да изнуди държавата не само да не му орязва субсидиите, но и да му даде повече пари. Така започнаха протестните демонстрации на неуважение към институциите, държавата и разпоредбите. Осъзнавайки, че ръководството на университета само не може да постигне целите си, то започна да настройва и студентите срещу държавата като им прехвърли всички негативи.

Спря топлата вода в общежитията, защото няма пари да я плати и посочи държавата като виновник за това. Така прати студентите на „баня” при министър Игнатов. Странно защо обаче нито един студент не потърси обяснение от самия университет, защото студентите плащат наемите си на него, а не на държавата. Реши да съкрати учебната година и посочи пак държавата като виновник, а на студентите това се оказа от „изключителна” важност не защото няма да получат качествени знания, а защото няма да могат да отидат на бригада в чужбина. Сега СУ подготвя поредния протест. Ако студентите са така наречените деца на университета, то с всичко това той демонстрира тотална незаинтересованост към тях. Представете си, че ви намалят заплатата, защото е криза и приходите на вашата фирма рязко са намалели. Бихте ли оставили вашето дете да гладува като му кажете „Нямам достатъчно пари и за това няма да ядеш. Ето там е човекът, който ми намали заплатата отиди и му се оплачи на него.” или бихте помислили как да съкратите разходите си или да увеличите приходите си, за да го предпазите?

За цялото това време обаче ръководството на университета не помисли дори и за миг как да се справи с конкретната ситуация. Не изготви план за съкращение на разходите си, не предложи никакво преструктуриране, всъщност не направи абсолютно нищо. Не е тайна за никого, че СУ разполага с много и скъпо струващи активи, чиито капацитет не използва максимално добре, защото няма ресурс, а може би и желание за това. Всички сгради, които пустеят струват на университета пари за издръжката им. Варианти пред университета има: Може да съкрати приема на студенти, да съкрати персонал, да оптимизира разходите си за администрация и издръжка, да продаде или отдаде под наем недвижима собственост, от която реално няма съществена нужда, да потърси други начини да се финансира и т.н. Всичко това обаче ще коства усилия на ръководството и изграждане на стратегия за реформа и преструктуриране. Вместо да поправи каруцата обаче то избра да вика неволята.

Ако разгледате интернет страницата на СУ, ще откриете сред всички специалности, които се преподават и „стопанско управление”. Обучаващите се в тази специалност получават подготовка по принципите, техниките, структурите и механизмите на корпоративното, функционалното управление и управлението на конкретен бизнес в различните организации. На 1 ноември ръководството и преподавателите на университета, ще изнесат най-важната лекция на своите студенти – как да управляват фирмата, която утре ще поемат, ако приходите й рязко спаднат. Просто трябва да пратят целият си персонал при клиентите, които са намалили поръчките и да ги заплашват и протестират докато не ги възобновят отново.

Какво направиха другите? Първата реакция на ректорът на УНСС Борислав Борисов бе да поиска от държавата да въведе платено обучение и така да компенсира намалените средства. С други думи, потърси начин да се справи със ситуацията. И го получи. Други университети като Тахническия например, са развили през годините успешно сътрудничество с бизнеса като така използват по-ефективно оборудването, което притежават, за да внесат повече средства в касата си. По-голямата част от останалите университети също съкратиха разходите си, за персонал и издръжка. Коректно ли е тогава поведението на ръководството на СУ спрямо останалите университети, за които държавата полага много по-малко грижи и те получават много по-малко по размер средства от нея спрямо СУ?

Протестите на СУ показват в колко голяма степен е зависим университетът от държавата. Така зад официалните тоги на ръководството му прозира грозната истина, че освен да повтаря „Софийският университет е най-старият в страната.” не е направил почти нищо, за да бъде той самостоятелен. Естествено, че историята е повод за гордост и уважение, но тя не означава, че бъдещето ти се полага по право.

Ако държавата изпълни исканията на СУ ще накаже университетите, които са спазили приетите от нея разпоредби и ще възнагради тези, които са бездействали и не са ги спазили. А защо тогава да се спазват разпоредби? И още нещо, ако един университет диктува съдбата на всички останали, то тогава каква е функцията на Министерство на образованието, младежта и науката?

12 октомври 2010 г.

Ако нямаш път, построй си мост (до печалбата)

Ако някога сте се занимавали с борсова търговия, то определено трябва да сте забелязали, че когато една новина за борсово представена компания стигне до медиите то тя вече е почти изцяло консумирана от пазара. Защо? Да приемем, че сте институционален инвеститор, пенсионен или взаимен фонд или хеджфонд (каквито все още няма представени в България) или друг, ще имате на разположение активи оразмерени в милиони за инвестиране. Боравейки с подобни суми едва ли бихте очаквали да научавате информация за компаниите, в които сте вложили активите, от медиите. Причината е проста. Когато една новина стигне до медиите, тя вече се знае от всички на пазара, а след като се знае от всички, тя вече не е новина за никого. Управлявайки големи активи можете да си позволите да наемете анализатори, които да следят всички фактори влияещи на пазара и да взимате информирани решения за бъдещето му като по този начин се стремите да научите новините преди те реално да станат такива и така да заемете инвестиционна позиция в благоприятни условия.

Като цяло борсовите играчи се разделят на два типа – инвеститори и спекуланти. Първите имат инвестиционни хоризонти от n на брой месеци и точно тези играчи бяха описани по-горе. За тях водеща не е моментната цена на акцията, а бъдещото развитие на съответната компания в техния инвестиционен хоризонт. Вторите са спекулантите. В своите борсови операции те се ръководят изцяло от цената на определена акция, без да отдават голямо значение на това, какво стои зад нея – самата фирма.

През последната година индексът отразяващ жизнената дейност на БФБ – Софикс показа, че тя е изпаднала в кома. Нито една местна или международна новина не успяха да разчупят апатията на участниците. Безспорно най-значимото борсово събитие за последните 12 месеца, което провокира живот може да се определи, че е внасянето на молбата за несъстоятелност на Мостстрой АД. Някои анализатори и конкуренти на фирмата от бранша, веднага се опитаха да обяснят, че фалитът й не е изненада и е бил очакван, но разпродажбата на следващият ден на 40% от свободно търгуваните акции на компанията при моментален спад на цената с 90%, не подкрепи тезата им. Това, заедно с недоумението как компанията е успяла да крие с месеци от контролните органи и миноритарните си акционери, тежкото финансово състояние, в което е изпаднала, предвещаваха борсата да изпадне в клинична смърт след като и последната капчица доверие се бе изпарила. Така, се генерира борсова паника сред търгуващите, която взе връх над рационалните решения.

Разпродажбите на акциите на Мостстрой АД обаче събудиха интереса на спекулантите и те се възползваха от силно обезценилите се акции. Основната част от тях побързаха да си купят от ценните книжа с нагласата, че след разпродажбата на активите и връщането на заемите на компанията, сумата, която ще остане за акционерите ще бъде по-висока от 20 стотинки на акция. По-малка част влязоха в позицията с нагласата, че пазарът винаги преиграва при възприемането от него на новини и първоначалните екстраполации на случващото се са преувеличени. Така те очакваха последваща корекция, която да им донесе бърза печалба и ... бяха възнаградени след като вчера възстановяването на цената достигна 50% от цената на затваряне в понеделник.

Всъщност случващото се с Мостстрой АД не може да се определи като убиец на доверието в БФБ, защото пазарът ясно показа, че е имал нужда от нещо подобно. Всеки лекар би Ви казал, че когато жизнените дейности на един млад организъм бавно затихват, трябва да се изпрати стресов сигнал до мозъка, който да поеме отново своята функция и да каже на сърцето отново да бие, а дробовете отново да дишат. Най-ясно и силно това става чрез болката. В нашия случай, болката за едни от рязката обезценка на активите, върна една забравена картина на БФБ – високи печалби за кратко време.

Раздвижването на спекулантите във вчерашната борсова сесия, показа, че те са започнали да се събуждат от летаргията, в която бяха изпаднали през последните 12 месеца и сега са гладни, гладни за печалби. А може ли да си мечтаем за по-добро начало на сезона за корпоративни отчети на дейността на дружествата през третото тримесечие?

Имайки предвид това, може да се очаква, че поскъпването на акциите на Мостстрой АД ще продължи и през борсовите сесии в следващите дни като този път ръстът няма да бъде с 50%, а между 5% и 10% след, което ще спре и цената ще се установи на текущите си нива. Кешираните от спекулантите печалби ще се насочат към акциите на други компании, най-вероятно от експортния сектор, който се представи изключително силно през последните три месеца и това ще се отрази положително в тримесечните им отчети за дейността. През следващите седмици Софикс ще надхвърли 400 пункта, но дали това ще бъде достатъчно, за да се зароди отново живот на БФБ или искрата ще угасне отново в oчакане на месията в лицето на чуждите инвеститори и намесата на държавата чрез приватизация на актив през борсата, предстои да разберем.

*Анализът изразява личното мнение на автора и не е препоръка за взимане на инвестиционни решения

5 октомври 2010 г.

За кого гласувахме?

В една топла юлска вечер през 2009 г., една трета от пълнолетните граждани участвали в приключилият само преди минути парламентарен вот, празнуваха. Празнуваха падането на Тристранката съставяна от партиите БСП, НДСВ и ДПС и новото начало – правилното начало. Вече нищо нямаше да спре сбъдването на хубавите думи и обещания, които бяха слушали през последните месеци. Въпреки, че икономическото торнадо на кризата вече отвяваше покрива на къщата им, те бяха щастливи. Партията, за която те бяха гласували сега обещаваше да ги преведе през пустинята от пепелта на разрушаващите се мечти, които те бяха градили през последните години. А лидерът й бе готов да раздели морето на две, за да преведе народа си до обетованата земя на неограничените възможности.

Ако всички предходни правителства се оправдаваха с лошата медийна политика, която са имали по време на управлението си и за това много малко от нещата, които са направили не са станали достояние на избирателите, то новото явно разчита предимно и основно на медийната си политика. Така всъщност не се налага да се правят много неща, но пък каквото и да се направи е отразявано, все едно посланикът на ООН за преговори с извънземните, посреща високопоставените гости.

Парадоксално, но малко хора преди изборите решиха да направят информиран избор и да прочетат предизборните платформи на партиите. Точно на това залага през последните 20 години българската политика – да говори силно, така че да не се налага някой да чете, защото написаното трудно се изтрива, а казаното лесно се забравя. Ето какво написаха управляващите си преди година и половина в своята програма:

“Намаляване на осигурителната тежест с до 5%, с цел оставяне на повече разполагаеми средства у бизнеса и работниците. Ефектът от тази мярка е незабавен и стимулира запазването и създаването на работни места.”

Уви днес, след всички специализирани акции на МВР, с които трябваше властта да се освободи от пипалата на силовите групировки, които в края на 90-те се претопиха от „борци” в добре облечени бизнесмени и замениха бухалките си с лобисти и корупция, държавата отново се управлява силово. Шепа хора изнудиха властта с протести, а не с аргументирани анализи и прогнози базиращи се на знание и логика.

Увеличението на осигуровките с 3% ще се плати от работодателите и работниците. Същите тези работници и работодатели, чиито глас никой не поиска. Правителството не само ясно обяви на бизнеса, че няма да си получи дължимите 600-те млн. лв. от изпълнени обществени поръчки, но и сега го натовари с 60% от тази допълнителна сума за осигуровки. Логично това, което може да се очаква е, че работодателите ще съкратят част от персонала си и заплащането му, за да платят допълнителните пари искани от синдикатите, за да няма РЕФОРМА. Оттук очакваната официална безработица ще скочи до 12%. Другият път за работодателите е просто да минат в сивия сектор (тези, които още не са там) и да не отчитат сумите, които плащат на работниците си, от което приходите в хазната ще се свият рязко и ефектът от този ход не само, че ще е нулев, но и отрицателен.

За по-малко от седмица правителството се превърна в куче, което лае, но не хапе, а кредитът на доверие, който му бе гласуван от народът, за да изпълни реформите, се изпари.

След обявяването на вот на недоверие към правителството за здравната реформа, който смятаха да внесат БСП и ДПС, министерството остана без ръководител. Протестите на лекарите бяха осуетени с кандидатурата на новия здравен министър. Синдикатите също бяха нахранени. Но дали това ще е краят? Учените от БАН и образователните институции също искат по-сочно парче от постната пица и сега знаят как да го получат. А как ли ще им бъде отговорено, защо други получават това, което искат, а те не. Дали синдикатите или образованието са по-важни? Знанието може да е сила, но явно бледнее пред физическата такава. Първото нещо, което трябва да реши едно развиващо се общество е дали ще приоритизира знанието или силата.

Призивите на управляващата партия преди година и половина бяха - никакви коалициии самостоятелно управление. Правителството трябва да дадава решения на проблемите, а не да показва, че явно сме избягали от една тристранка, за да дадем властта на друга тристранка. Защото, когато днес министър Младенов постави подписа си под насилственото увеличение на осигуровките тези 60%, които на 5-ти юли миналата година излязоха и гласуваха, ще си зададат въпросът: „Аз за синдикат или за партия гласувах?”. И ще потърсят отговор.

26 септември 2010 г.

Блажиш ли, блажиш ли дядо попе?

Казваше подигравателно преди време актьорът Христо Гърбов в рекламен клип. Фразата бързо се запомни и предизвикваше усмивка на лицата на зрителите. Днес същата фраза може да излезе от контекста на рекламата и да се каже по отношение на Българската православна църква, която с литийното си шествие създаде повече усмивки по лицата на зрителите, отколкото замислени бръчки по челата им.

По времето на предходния режим на управление, мястото на църквата в сърцата на хората бе насилствено заменено с това на ”Партията”. Тя бе завоювана и контролирана отвътре от приближени, послушни и удобни на управляващите хора. Влизането в храма ставаше скришом, за да не те видят агентите на държавна сигурност. Хората съхраняваха духовното в душите си, без да се опират на църквата.

Както всичко хубаво, така и всичко лошо все пак си имат край. Моделът на еднопартийната диктатура рухна и бе заменен с демокрацията. Църквата отново получи свободата и независимостта си, но ... не я използва по правилния начин. Хората пристъпиха към храма, вече като част от едно свободно и демократично общество, но храмът бе заключен и пуст. Вместо да ги посрещнат, божиите служители ги нямаше. Бяха в съда, за да си вземат обратно земите, които старият режим неправомерно им бе отнел. Миряните почакаха смирени отвън. Мина време, мина шум, минаха разпри и свещениците се завърнаха, но вратите останаха затворени. Хората продължаваха да надничат през стъклата на храма, а там се виждаха светите хора с кирки, лопати, мистрии как строят Духовен SPA център.

"Една църква трябва да се издържа по някакъв начин. Ние нямаме имоти и ни е много трудно. Ако имат земи, защо да не ги използват", заяви католически свещеник, който не пожела да бъде цитиран с името си.

Тези думи отразяват най-точно срастването на капитализма с църковните устои. Търсенето на повече възможности за приходи, бе заменило литургиите. Духовниците бяха запушили ушите си за живота и трудностите на миряните и изслушваха само предприемачите, а от устните им излизаха бизнес планове. И всичко това гарнирано от време на време с по някой скромен плътски скандал. Даже не подминаха и флиртуването с политиката.

Тълпата пред храма намаляваше с всеки изминал ден, а около малцината останали миряни се оформяше лъскав автопарк от черни джипове.

Тогава и последният си отиде – разочарован.

През последните 20 годините почти всяко публично събитие около църквата бе свързано с грозен скандал, а това от своя страна отблъсна хората. Храмовете се пълнят на големите християнски празници – Коледа и Великден по рутина, защото така се прави на тези празници и със същата рутина свещениците отслужват литургиите, защото така се прави. Думите за смиреност и скромност, които проповядват божите служители звучаха лицемерно на фона на лъскавите коли, с които ги виждаха хората по пътя. Все пак тук трябва да се направи и едно уточнение, че това не е за всеки. Не е трудно да се види, че църковния живот става все по непривлекателен за младите. Църквата сама по себе си не може да осигури достатъчна заетост на младите богослови и те оредяват от година на година. Така се стига до простата бизнес сметка, че задължителното вероучение в училищата всъщност ще осигури работа за няколко хиляди богослови. Ще създаде нужда от написване на нови учебници, каквито всъщност няма към момента и ... ще върне хората в храма, от което ще пораснат приходите на църквата.

Но това е грозната бизнес логика, а причините са изцяло чисти. Е поне според официалното обръщение до клира и миряните в Пловдивската епархия на Българската православна църква за участие във всенародното шествие за въвеждане на задължителното изучаване на предмета “Религия-Православие” в българските училища.

„...От началото на демократичния преход БПЦ призовава българската държава чрез нейните образователни институции да въведе предмета "Вероучение" като задължителен предмет в основния курс на българските училища. ... През същите тези години всички социологически проучвания и изследвания показват и доказват, че нещо с нашите деца не е наред.

Нараства насилието в училищата и главоломно употребата на наркотици. Увеличава се броят на отпадащите от училище. Ценностните представи на подрастващите са сериозно объркани. Представите им за добро и зло са сериозно накърнени. ...”

Всъщност, българската конституция е записано чл. 13 ал. (1) Вероизповеданията са свободни и ал.(2) Религиозните институции са отделени от държавата.

С други думи, църквата е отделена от държавата, но иска да контролира държавните действия с налагането на задължителен предмет в образованието. То от своя страна според закона за просветата чл. 5 е светско.

А липсата на избор между това дали искаш да учиш вероизповедание или не нарушава човешките права. Така че, за да се изучава вероизповедание в светските училища, не е въпрос на просто разрешение от страна на образователния министър, трябва първо да се промени конституцията.
В Гърция подобен проблем липсва, защото църквата там е под контрола на държавата. Всъщност това води и до следния въпрос, щом държавата и църквата са самостоятелни, а църквата иска да взима отношение по държавните дела, защо да не може държавата да взима отношение и по църковните?

Преди около година и половина с. Рибново се превърна в епицентър на религиозният скандал дали е позволено момичетата да ходят със забрадки на училище или не.Тогава същите тези закони работиха в полза на църквата като според тях е недопустимо в училищата да се носят символи сочещи принадлежността на децата към определена религия.

Всъщност, ако се въведе задължително вероучение в образованието, това означава, че всяка от признатите над 80 религии в България, има правото да поиска и нейното задължително изучаване иначе може да съди страната за дискриминация. Все пак религиозните институции са отделни от държавата, защо държавата приема да удовлетвори нейните искания на една определена, а не и на някоя друга?

Възпитанието в морал и ценности също не могат да бъдат добър аргумент. Ако погледнем последният доклад на международната организация Трансперанси интернешънъл, ще видим, че нивата на възприятие на корупцията в България, сравнени с тези в Румъния и Гърция (където вероучението е задължително) са едни и същи за 2009 година, а през последните 3 години в Гърция те дори нараства.С други думи, не в религията се крие разковничето за изграждането на толерантно, морално и себе уважаващо се общество.

Отново да използваме думичката „Всъщност” и да кажем, че в момента в училищата се изучава общ предмет Религия, който е избираем. А към някои енории има създадени така наречените неделни училища. Но часовете по религия се заменят с английски език, а неделните училища стоят празни.

От всичко написано до тук може да се направи простият извод, че Българската православна църква признава, че не може да „привлече” хората в храма и иска държавата да ги накара да идат насила там. Така литийното шествие е по-скоро желание на църквата отново да заеме полагащото й се място в обществото, от което тя сама абдикира през последните 20 години. Към това твърдение могат да се причислят и укорителните думи на Митрополит Григорий произнесени на по време на честването на Съединението:

"Тая сутрин ние започнахме света литургия и се черкувахме заедно с господин заместник-председателя на министерски съвет още от ранно утро, с много депутати, с областни управители, с кметове и разбира се и люде. Но къде бяхте сестри и братя? Защо всички не бяхте в църквата? Добре е да знаем, както един мой приятел казва - такива хубави празници да не ги имаме само за почивни дни, а обратно - да ги чувстваме със сърцето си, да ги чувстваме в душата си"

Всъщност, Съединението не е църковен християнски празник, за да бъдат отправяни критики за присъствие или не присъствие и в този ред на мисли, в качеството си на какъв Митрополит Григорий отправя критики?

Хубаво е все пак, че църквата отново се обръща към хората и търси диалог с тях, но е ясно, че желанието й да ги върне в храма няма да има успех, ако е породено от насилствено задължение (, защото едва ли в часовете по вероучение ще бъдат изпускани приканите, че е необходимо да се ходи на църква). Църквата трябва на първо място да търси начин да спечели отново вярата на хората , която изгуби в нея самата и в нейните устои. Да покаже, че тя може да бъде духовна опора на обществото, защото в противен случай миряни и свещениците ще продължават да се разминават като непознати в божия дом.

19 септември 2010 г.

PR - от френски Public ROMations

Имайки предвид високият дял на неграмотни лица сред ромите, те едва ли са чували за професията PR. PR-ите обаче от своя страна са чували за ромите. Особено френските. Това, което през последния месец стана ясно, че те знаят за тях е, че ромите са „номадско племе”, което е асоциално в сравнение със съвременното общество, отказва да се интегрира и е източник на висока престъпност. С други думи притежава всички качества да бъде лошият герой, срещу който да се изправи френският президент Никола Саркози. Скандалът с експулсирането на ромите има два аспекта. Първият, който е водещ, е мнението на самите французи за този акт. И тук точно прозира този аморален сюжет.

Всеки PR знае, че скандалът е мощно оръжие за манипулиране на общественото мнение. Френският президент успя през първите три години от мандата си, да се забърка в редица скандали, които главоломно съсипаха рейтинга му. През октомври 2009 г. 45% от французите декларират, че са удовлетворени от политиката на Саркози. На следващият месец този дял пада на 39%. През юли 2010 г. рейтингът му достига рекордно ниските 26%. С други думи, ако серията от скандали успя да срине рейтингът на политика, то за възстановяването му е необходим нов скандал, който този път да бъде насочен в негова полза.

Ромите се оказаха удобен инструмент за отприщване на силния националистичен заряд, който носят в себе си французите. Резултатите от акцията моментално показаха увеличение на рейтинга на френския президент през август с 4 процентни пункта и одобрението към него вече е 30%. Освен подобряването на рейтинга на политика, скандалът има и друга цел, да отклони вниманието на френските граждани от по-голямата и по-болезнена за тях тема – пенсионната реформа.

Французите приемат остро всеки опит да бъдат ограничени техните права и начин на живот, ето защо и намеренията увеличението на възрастта за пенсия от 60 г. на 62 г. са посрещнати от френските синдикати със заплахи от мобилизиране на 2 млн. души в стачни действия. На 24 юни при подобна инициатива на улиците излизат 800 000 граждани, което само по себе си е илюстрация, че тези заплахи не са само думи в пространството. От друга страна реформите са необходими за Франция, за да не се срине пенсионната й система. Всичко това неминуемо щеше да се отрази още по негативно върху рейтинга на Саркози и политически да дестабилизира страната.

Допълнение на това са и наближаващите президентски избори във Франция през 2012 г. Логично след скандалите, в които се замеси през първите 3 години от управлението си, Саркози трябва да покаже много качества, за възстанови сриналото се доверие на французите, ако желае да посреща и следващите години като президент. За това обаче е необходимо време и добра политическа конюнктура, които той няма. Така всичко води до простото решение „клин клин избива” или вредите от един скандал могат да бъдат поправени само от друг скандал.

Другият аспект на казуса е международният. Този, който светът вижда. Случаят с експулсирането на ромите освети един грозен проблем, пред който лидерите на 27-те страни членки на съюза си затваряха очите – липса на активна цялостна политика по отношение на спазване на правата на малцинствата, която да бъде координирана на ниво Европейски съюз. Всъщност сякаш, за да не признаят провала си, лидерите на 27-те отделиха ромите от общото понятие „малцинства” и им определиха отделен, по-особен статут на „номадско племе”.

В очите на европейските граждани Никола Саркуои изглежда като родител, който разпалено обяснява на детето си колко вредно е тютюнопушенето и как то никога не трябва да пуши, докато държи запалена цигара в ръка. Изхождайки от вътрешния - PR фактор, е очевадно, че нарушавайки най-яростно защитаваните в световен мащаб основни човешки права, ще се произведе скандал. В същото време френският президент държи всяко действие на страната му по отношение на експулсирането на роми да бъде обгърнато с колкото се може по-голяма публичност, което остава горчивият привкус, че заплахите, яростните караници и виковете, които замениха разумният диалог в Брюксел, са умишлено търсен ефект.

Аргументите, че румънските и българските роми са източник на престъпност и френските власти връщат обратно в страните им роми, които са нарушили законите на страната, също не са издържани. Срещу никой върнатите роми не е заведено дело и не е повдигнато обвинение за конкретно престъпление, нито във Франция, нито в Румъния, нито в България.

Всъщност, вглеждайки се в размяната на остри реплики и обтегнатите нерви между Франция и Европейския парламент, може да се види единствено само дим, но не и огън. Все още не е конкретизиран къде точно е проблемът, дали е дискриминационен на етническа основа, дали е в нарушение на законите на една страна или е някъде другаде. Докато страстите не утихнат и димът не се разсее, за да се види къде и какво точно гори, всичко казано до тук ще бъде по-скоро спекулиране от колкото анализ. Развръзката на този конфликт обаче едва ли ще дойде скоро и ще се изрази в просто решение. По всичко личи, че тепърва ЕС ще започне да работи в посока на истинска интеграция и толерантност към ромите, но повече от ясно е, че това няма да стане като бъдат превръщани в PR инструменти за лични цели.

13 септември 2010 г.

Август: слънце, дъжд и инфлация

Разходите, приходите и печалбата са трите основни икономически показателя, върху които се гради поведението на една фирма. Тя произвежда блага – стоки или услуги, чрез които реализира приходи, а от тях след приспадане на разходите си формира печалба. Общите фирмени разходи са сбор от постоянните - фиксирани и променливите разходи. За бизнеса фиксираните разходи се изразяват в заплати на персонала, наеми, задължения към кредитори и т.н. Дори и при нулево производство на фирмата, тя винаги заплаща за тези разходи, ако иска да продължи да съществува на пазара. Променливите разходи от друга страна са пряко свързани с производството и обема на продукцията. Предприемачите могат да управляват променливите разходи чрез увеличаване или намаляне на общия продукт, но по този начин не могат да влияят на фиксираните производствени разходи.

Разгледано по отделно всяко домакинство може да бъде оприличено на малка бизнес структура. Това, което произвеждат членовете на домакинството е техният труд, който ги прави икономически активни на пазара на труда. Посредством своят продукт – трудът, те получават приход най-често под формата на месечна работна заплата. С тези приходи всяко домакинство трябва да покрие своите общи месечни разходи, а средствата, които остават формират неговата печалба и се използват за максимизиране на благосъстоянието му.

Структурата на общите разходите за всяко домакинство е подобна на тази фирмата. Съставните единици отново са фиксираните (тези за наем на жилище, комунални услуги, хранителни стоки от първа необходимост, здравеопазване и т.н.) и променливите разходи (тези за обзавеждане на дома, хранителни стоки, които не влизат в графата на такива от първа необходимост и т.н.).


От всички казано до тук, става ясно, че общите разходи на домакинствата са силно зависими от движението на потребителските цени. Според данните на НСИ ръстът на месечната инфлация за август е 0.1%. От началото на годината (август 2010 г. спрямо декември 2009 г.) е 2.0%, а на годишна база инфлация за месец август е 2.7%. Данните показват забавяне на индекса на потребителските цени на месечна база като месец по-рано увеличението за периода юни-юли е било с 0.4%.

Разгледан по-подробно обаче данни показват, че основното увеличение на цените се забелязва при стоките от първа необходимост:

Увеличение при хранителни продукти: брашно - с 8.7%, хляб - с 2.9%, свинско месо - с 1.5%, месо от едър рогат добитък и птиче месо - с по 0.6%, кайма - с 0.8%, риба и рибни продукти - с 0.8%, кисели млека - с 0.4%, сирене - с 2.3%, кашкавал - с 1.0%.

На графика 1 може да се види какво място заема всеки от увеличените хранителни продукти в средното месечно потребление на лице от домакинството.

Графика 1 Потребление на основни хранителни продукти средно на лице от домакинство за първото тримесечие на 2010 година
Източник: НСИ

Увеличение при нехранителни продукти: наеми за жилища - с 0.2%, газообразни горива за битови нужди - с 1.9%, хладилници и фризери – с 0.8%, газ пропан-бутан за ЛТС - с 5.7%, автомобилен бензин А98Н - с 0.2%, вътрешноселищен обществен транспорт - с 0.4%, телевизионни приемници - с 0.7%, услуги, свързани с образованието, недефинирано със степен - с 0.9%, услуги за свободното време и спорта - с 0.6%.

През август са се повишили цените на лекарствата с 0.2%, както и цените на лекарските и стоматологичните услуги, съответно с 0.3 и 0.1%.

Според разпределението на структура на общите разходи на домакинствата за първото тримесечие, може да се направи изводът, че увеличението на потребителските цени на конкретните продукти, е оказало сериозна тежест върху бюджета на домакинствата.


Графика 2 Структура на общите разходи на домакинствата през първото тримесечие на 2010 г.
Източник: НСИ

Съотнасяйки тези данни към анализа, се вижда, че основното увеличение на цените е в графата на твърдите разходи на домакинствата, а намалението при променливите разходи. Това показва, че можем да очакваме увеличение на разходите на домакинствата през третото тримесечие, което ще се принесе и в следващите месеци, и ще окаже натиск върху възстановяването на цялостното вътрешно потребление.

С други думи, данните за инфлацията, индикират за по-бавно възстановяване на икономиката като то е на база увеличение на стойността на стоките, при които произведеното и търсено количество са константна във времето величина, която не е подвластна на закона за търсенето и предлагането. Това от своя страна ще доведе до "кух" ръст в икономиката, който ще бъде изразен основно в увеличена стойност, а не в повишена активност на потребителите.

Август: ниска инфлация, високи разходи

Според данните, които бяха публикувани днес от НСИ, месечната инфлация за август месец е 0.1%. От началото на годината (август 2010 г. спрямо декември 2009 г.) е 2.0%, а на годишна база инфлация за август 2010 г. спрямо август 2009 г. е 2.7%. Данните показват забавяне на индекса на потребителските цени на месечна база като месец по-рано увеличението беше 0.4%.

Изнесените от НСИ данни отчитат, че основното увеличение на цените се забелязва при стоките от първа необходимост.

Хранителни: брашно - с 8.7%, хляб - с 2.9%, свинско месо - с 1.5%, месо от едър рогат добитък и птиче месо - с по 0.6%, кайма - с 0.8%, риба и рибни продукти - с 0.8%, кисели млека - с 0.4%, сирене - с 2.3%, кашкавал - с 1.0%.

Нехранителни: наеми за жилища - с 0.2%, газообразни горива за битови нужди - с 1.9%, хладилници и фризери – с 0.8%, газ пропан-бутан за ЛТС - с 5.7%, автомобилен бензин А98Н - с 0.2%, вътрешноселищен обществен транспорт - с 0.4%, телевизионни приемници - с 0.7%, услуги, свързани с образованието, недефинирано със степен - с 0.9%, услуги за свободното време и спорта - с 0.6%.

През август са се повишили цените на лекарствата с 0.2%, както и цените на лекарските и стоматологичните услуги, съответно с 0.3 и 0.1%.

Стоките от първа необходимост, са стоките които всяко домакинство потребява и ценовата чувствителност на потребителите е най-ниска. Това показва, че можем да очакваме увеличение на разходите на домакинствата през следващите месеци, а то от своя страна ще окаже натиск върху възстановяването на вътрешното потребление. Или с други думи данните за инфлацията, индикират за по-бавно възстановяване на икономиката като то е на база увеличение на стойността на стоките, които са най-необходими, а не на цялостното потребление. Това от своя страна ще доведе до "кух" ръст в икономиката, който ще бъде изразен основно в цифрова стойност, а не в повишена активност на потребителите.

8 септември 2010 г.

Who Wants to Be a Millionaire?*


Продължение на Едно съвършено скъпо несъвършенство


Това е оригиналното име на популярното у нас тв шоу „Стани богат”. Като цяло така изглеждат и партньорските отношения между държавата и бизнеса у нас днес – игра, в която обаче няма значение колко правилно отговаря бизнеса на въпросите, а всичко зависи дали държавата ще иска или не да му изплати спечеленото. Разплащането на държава с фирмите изпълнили обществени поръчки през 2009 г., бе замразено от правителството в опит да се намали бюджетният дефицит за предходната година на 3%, което е едно от основните изисквания за членство на страната в Еврозоната. Фирмите работещи по обществени поръчки все пак са свикнали с това държавата да разплаща задълженията си със закъснение в рамките между 1 и 3 месеца, но според новите правила държавата реши едностранно да прибави по една нула зад тези срокове.

В момента, в който икономическата криза бе стъпила с цялата си тежест на врата на бизнеса, държавата му обърна гръб. Все пак в началото на лятото правителството направи малка крачка към изплащането на задълженията си като откри финансова линия с Българската Банката за Развитие. Сумите, които бизнесът получава от бюджета чрез нея, са със 7 на сто по-малко от заявените, защото банката удържа 7 процента такса. Тази схема трябваше да даде възможност фирмите да получат след ... много месеци закъснение (Всъщност знае ли вече някой колко точно?), своите близо 600 млн. лв., които са си изработили. Цената за това обаче е да се лишат от 7 процента от тяхната стойност. За някои фирми парите от тези поръчки бяха жизнено необходими, за да избегнат фалит. Разплащателният проект трябва да приключи в края на месец септември. Алтернативата за тези фирми, които не са готови на подобна отстъпка, е да се надяват, че през „някой слънчев ден” държавата ще заплати стойността на техния труд.

Към края на месец август общата стойност на разплатените по тази линия средства е в размер на 155 млн. лв. Това прави около една четвърт от общата сума. Въпреки създалите се в началото административни пречки при обработката на исканията на фирмите, разплащателната линия, продължава да работи, но интересът е малък. Поглеждайки сухите цифри може да се направи изводът, че бизнеса явно не е в толкова плачевно състояние щом се отказва да свие със 7% приходите си, но да получи „свежи” приходи, които да му позволят да запази работните места, които е разкрил. Всъщност най-логично е да се очаква, че тези 7% ще бъдат покрити от маржът на печалба, който са заложили самите фирми при оферираните от тях цени за изпълнението на конкретните обществени поръчки. С други думи получените по тази схема на изплащане по-ниски суми, ще бъдат достатъчни, за да покрият разходите на фирмите по изпълнението на конкретните поръчки. И ЩЕ СГРЕШИМ.

Защо фирмите се отказват да получат днес свежи пари?

Финансовата и икономическа криза започна да се усеща сериозно от бизнеса още през миналата година и докато предходното правителство отричаше да има криза, а наследниците му декорираха стените на новите си кабинети, той нямаше време да вика неволята и трябваше да реагира. Да съкращава производствени мощности, да реже разходи и да освобождава персонал. Пикът на безработицата в страната бе достигнат през месец февруари (10.26%) и последва плавно намаление. Въпреки, че то се дължи основно на сезонни фактори като по-високата заетост в туризма и земеделието, реално ръстът на безработните бе овладян. Положителни сигнали за икономиката дойдоха от съживяването на износа през второто тримесечие. С други думи, проектът на държавата за разплащане с бизнеса бе прекалено закъснял и дойде в момент, в който той вече се бе научил да оперира без тези средства. Това логично води до по-високата увереност на фирмите, която им позволява да изчакат, но да не загубят тези 7% от дължимите им суми.

Ако кажем, че само това е причината за ниския интерес пак ще сгрешим.

Другата по-дълбока причина се крие в самия начин на избор на изпълнител по обществени поръчки. Когато една обществена поръчка бъде обявена, тя непременно трябва да съдържа в документацията си, ясно посочен критерий за оценка на кандидатите, които ще се явят. Основните критерии, с които работи държавата са 2: най-ниска цена и икономически най-изгодна. За проблемите, с които се сблъсква бизнеса при оценяването на обществени поръчки, можете да прочетете повече в предходната публикация: Едно съвършено скъпо несъвършенство. За спечелването на обществена поръчка, трябва да бъде намерен добър баланс между конкретните критерии.

Но това не винаги е достатъчно.


По време на икономически кризи, правителствата в свободните пазарни икономики, използват обществените поръчки като лост за подпомагане на бизнеса. Те също така са заложени в годишните планове и бюджети на държавните ведомства и остават сравнително стабилни по време, в което потреблението спада и инвестиционните разходи пресъхват. Така в конкурсните зали започват да пристъпват нови фирми, за които е по-важно да придобият опит в осъществяването на обществени поръчки. Поради това, те са склонни да извършат конкретната поръчка без начисляване на марж на печалба, а някои дори и да работят на загуба. Те разглеждат реализираните загуби и пропуснати ползи като инвестиции в бъдещето, когато с лекота ще могат да се възползват от този опит, за да достигнат по-лесно до държавните пари.

Ето защо 7-те процента, с които държавата предлага фирмите да се разделят са възпиращи. Тези, които са работили с маржове на печалба от между 5% - 10% ще трябва да касират загубата си, а тези, които не са включвали перо за печалба в общия си бюджет, губят още повече. Ако добавим към тези суми и пропуснатите ползи от тях за това време, загубите нарастват в двуцифрени проценти. Удължаването на разплащателната линия след изтичането й на 30 септември ще бъде практически извиване на ръцете на бизнеса, а абдикирането на държавата от търговските й взаимоотношения е показателно за определение на нелоялен работодател. Месечният бюлетин на Министерството на финансите показва, че държавата не се ръководи от максимата, че публичните инвестиции са най-ефикасно средство за борба срещу кризата, а използва един изначално сгрешен модел на социално подпомагане – неплащане на работещите, за да се плаща на неработещите. Крайният резултат от тази схема е увеличаване на неработещите, за сметка на работещите и завъртане на спирала от увеличаващи се разходи, при намаляващи приходи.

* Кой иска да бъде милионер?

3 септември 2010 г.

Едно съвършено скъпо несъвършенство

Член 1 от Закона за обществени поръчки (ЗОП) гласи: “Този закон определя принципите, условията и реда за възлагане на обществени поръчки с цел осигуряване на ефективност при разходването на бюджетните и извънбюджетните средства, както и на средствата, свързани с извършването на определени в закона дейности с обществено значение.” Често обаче се получава така, че се спазват буквите, а не смисълът на написаното. Именно обществените поръчки са един от механизмите за недобросъвестни политици и бизнесмени да се облагодетелстват неправомерно от парите на данъкоплатеца. Ето защо интересът на управляващите към този закон винаги е бил голям. От приемането му на 01.10.2004 г., всяко правителство е оставило своя следа с промени в него. Плановете на настоящият кабинет също не правят изключение. През годините усилията се насочваха само в една посока – как той да бъде по-безстрастен и да предотврати така наречените поръчки писани за определен кандидат. (Най-общо казано, в изискванията на такива поръчки се залагат критерии, на които отговаря само точно определен кандидат.) Въпреки годините прекарани в размисли и пренаписвания на членовете му, законът продължава да води до лошо качество.

Когато една обществена поръчка бъде обявена, тя непременно трябва да съдържа в документацията си, ясно посочен критерии за оценка на кандидатите, които ще се явят по нея. Според чл. 37 ал. (1) от ЗОП, основните критерии, с които работи държавата са два: най-ниска цена и икономически най-изгодна оферта. При първият е ясно, че кандидатът предложил най-ниската цена печели конкурса. Този тип оферти са напълно ясни, защото държавата казва какво иска, а кандидатите предлагат по-изгодни цени.

Вторият критерий е меко казано вратичка за недобросъвестни кандидати явяващи се на конкурсите. Според текста в закона „възложителят е длъжен да определи показателите, относителната им тежест и методиката за определяне на оценката по всеки показател, която включва допустимите за него стойности в цифрово изражение и оценката му в предварително определени граници”. Акцентът винаги пада в основна степен на цената, но не задължава фирмите да извършат това, което е заложено като основен предмет на поръчката.

Нека разгледаме конкретно обявена малка обществена поръчка от Министерството на икономиката, енергетиката и туризма: „Провеждане на социологическо изследване за оценка на конкурентоспособността на българската икономика

Максималният брой точки, които може да получи един кандидат е 100 (или както е посочено получава 100% за обща оценка). Най-ниската цена носи на предложилият я 60 точки като по нея се равняват останалите и така те получават своите точки по този критерий. Останалите 40 точки се разпределят средно аритметично в три други критерия: метод според, който кандидатът ще изпълни техническото задание, борят на единиците, които ще бъдат изследвани и срокът за изпълнението.

За да формира цената, за която кандидатът ще изпълни поръчката, той трябва първо да е наясно какво предлага да направи. Ако предложи да изпълни всичко заложено в техническото описание на офертата, той ще получи максималният брой точки по този показател – 40. Това обаче ще доведе до по-високите му разходи и ще намали точките, които ще получи за предлаганата от него цена. С други думи, ако фирмата предложи примерно 20% по-добри условия от своите конкуренти по техническата част (,от която зависи качеството на изпълнението на поръчката) ще спечели 8 т. предимство. Така обаче ще се увеличи разходите си с 20% и ще загуби 12 точки от предлаганата от нея цена. Обратното: ако предложи с 20% с по-слаби параметри по техническото изпълнение на проекта (примерно по дълъг срок за изпълнение, минимален брой единици за изследване или не предостави някой от изискваните продукти) ще загуби 8 точки по този критерий, но ще може да предложи с 20% по-ниска цена и ще спечели 12 точки. Простата аритметика тук показва, че +12 т. – 8 т. = + 4 т. или този, който предложи най-малко от всичко ще спечели.

Според така разписаните изисквания, Министерството е готово с ясното съзнание да похарчи парите на данъкоплатеца за възможността да получи нещо, от което няма нужда и няма да реши проблемът му, но пък от друга страна всичко е законно. Образно казано, движейки се според изискванията на ЗОП, за да се стоплим през зимата, няма да си купим палто от 100 лева, а потник от 10 лева. Най-евтин е, а и все пак според буквите в закона трябва да ни е от полза – нали е и той е дреха. Но тъй като той няма да ни реши проблема, в един момент ще се принудим да си купим палто за 100 лева. Равносметката ще бъде, че накрая вместо 100 лева ще сме похарчили 110 лева. По някога май нещата са по-прости, за да бъдат осмислени от един сложен закон.

9 август 2010 г.

Кой кого шибна и защо

През последните дни много се каза и изписа за думите на Божидар Димитров пред репортер на в. Дневник. По-конкретно за словосъчетанието: „шибан народ”.

Тези думи имаха толкова силен обществен отзвук, че взривиха социалните мрежи и отекнаха като ехо във всяка медия. Както обикновено се случва, „шибан народ” се сдоби с група във Фейсбук. Форумите са изпълниха с омерзение граждани. Всеки иска оставка, изтъква, че ние не сме „шибан народ” и излива люти попръжни по адрес на министъра.

Всъщност, до преди по-малко от една седмица, Божидар Димитров бе един от най-уважаваните от народа българи. Познанията му по история кореспондираха с тъгата за славните успехи, които някога е имала България. Според изследване на агенция Медиана проведено в началото на годината, Божидар Димитров е на четвърто място сред министрите от кабинета по одобрение за своята работа. Изследването показва още и че е сред малкото министри, чиито рейтинг се покачва.

Кой се обиди? Всъщност някак си, за да оправдае думите на министъра народът просто му се обиди. Сред пишещите по форумите и будни активисти преобладават и хората, които употребяваха същите тези думи по адрес на същия този народ (и то някои по няколко пъти на ден). Вместо да се повдигне обществено обсъждане, което да доведе до реални бъдещи ефекти, темата се изроди в насока „нати куклите, дай си ми парцалките”.

Проблемът всъщност не е в думите „шибан народ”. Нима никой, никога не ги е споменавал? Всички знаят, че са всъщност една болезнена част от общество ни. Народът ни има крещяща нужда от структурни промени. Масата вярва повече на врачки, от колкото на науката и знанията, чете с най-голям интерес и вярва на жълти вестници, щрака с пръсти върху масите под звуците на песни с порнографско съдържание, плува на дълбоко в чалга културата, поглежда как на съседа му крадат колата и извръща глава на страни – нали не е неговата, не поема отговорност за действията си и т.н. и т.н. Ако се огледаме ще видим около нас една България, която не се харесва на никого, но не някой друг, а ние самите със своите действия и бездействие, си я направихме такава и само ние можем да я променим. В каква посока отново зависи пак от нас. Когато някой ги изрича думите „шибан народ”, той не включва себе си в тях, а всички около него и за това не се обижда. Когато обаче ги чуе от устата на някой друг, то той разбира уродливата истина – че и той самият е част от този народ и тогава се обижда.

Проблем в изказването на Божидар Димитров има. И той е в трибуната, от която го направи - тази на министър. Недопустимо е един министър (било то и без портфейл) да изпуска нервите си и да използва подобни изразни средства. Политик означава не само да си овластен по линия на близките си връзки с новия министър-председател. Политик означава да даваш личен пример. Ако не ти харесва народът и това как той се отнася помежду си, да покажеш как е правилният начин, защото политиците разполагат с властта да го направят.

Дебатът тук трябва да се води по отношение на това не толкова към това какво е казал министър Димитров, а защо го е казал в качеството си на министър. В противен случай народът ще използва своята власт, за да премахне един човек, без да има гаранции, че следващият ще е по-добър от него. Народът трябва да изиска не персонално само оставката на Божидар Димитров, но и на всеки друг, който си позволи да използва политическата трибуна, за да прави безумни изказвания. Народът трябва да изисква да има политици, които не само не казват „шибан народ”, но и не го мислят.

(Да припомня само, че подобно изпускане на нервите на Гордън Браун му костваше премиерския пост преди няколко месеца.)

Думите „шибан народ” не са първият гаф, който прави министър Димитров от поемането на поста си. В началото на година той направи също толкова необмислено изказване и по отношение на членството на Турция в Европейския съюз.

Ето какво обещаха тогава самият Божидар Димитров и премиерът Бойко Борисов. Ако Божидар Димитров иска да направи нещо в качеството си на министър и даде личен пример на "шибания народ", може да си спази обещанията и поетата отговорност.


27 юли 2010 г.

За една кРиза повече


Всяка криза, без значение от вида и размера й, е израз на нарушено доверие между две и повече лица. На свободния пазар тя се проявява, когато купувачът спре да вярва на продавача, че продаваната от него стока е на справедлива цена, а струва значително по-малко. Това действие е и с двупосочен характер. Двигател на тази вариация са очакванията, изградени в купувачите. Реално до справедлива цена никога не се стига, защото всеки участник (или множество малки групи от такива) има във всеки момент различни очаквания за стойността й. Капиталовият пазар ни позволява да наблюдаваме това в изчистен вид. От друга страна, точно на него се разви ембрионът на двете най-големи икономически и финансови кризи в човешката история (както и на много други по-малки такива).

Започвайки анализа на кризата отзад напред, може да се види, че тя не е провокирана от безразсъдните действия на инвеститорите, а от несъвършенството на инструментите, с които те изграждат своите представи и очаквания за бъдещето. Последните от своя страна пък ги провокират да вярват на продавачите на надежда и предприемат неправилни стъпки.

Определен инвеститор решава да вложи капиталите си в портфейл, включващ акции на добре подбрани компании, защото смята, че моментната им стойност е подценена и в неговия инвестиционен хоризонт те ще отбележат значителен ръст. Цената на закупените акции се покачва, поради търсената изгода от страна на продавачите. Друг инвеститор споделя очакванията на първия и прави същото. Цената отново се покачва. Повторяемостта на този процес във времето стига до дребните инвеститори, които нямат предварителни стратегии и просто следват сляпо пазара с идеята, че не може толкова много хора да грешат едновременно. Цената реализира ръст, много над очаквания от първия инвеститор.

Тук е мястото да споменем, че цената на акциите (или друг вид финансови инструменти и стоки) няма нищо общо с нейната стойност. Влагайки пари в акции човек очаква бъдеща възвръщаемост, която не само да увеличава личното му състояние, но и да го предпази от ерозиращото действие на инфлацията. С други думи, в бъдещия момент Х стойността им да бъде с Y процента по-висока от миналия момент на закупуването им Z. Така тази проста закономерност показва, че никой не купува миналото на една акция (компания), а нейното бъдеще. Когато прекалено много инвеститори очакват то да бъде розово и наддават, за да си купят място под слънцето на печалбите, положителният дисонанс в цената става прекалено голям и накрая се разбира, че слънцето не може да огрее всички. Много икономически, финансови и прочие анализатори наричат това явление с термина „балон”.

Всъщност, всичко е прост израз на несъвършените методи, с които се борави при взимане на решения. За да прецени конкретен инвеститор кои са най-подходящите акции за неговия портфейл, той ги подлага на два типа анализи. Първият е фундаментален. Накратко той включва в себе си анализирането както на отделната компания, така и на потенциала на сектора и икономиката, а също и влиянието на международното положение. Вторият е технически анализ. Той се състои от изследване динамиката на цените на пазара чрез анализ на закономерностите на изменението на три пазарни фактора: цена, обем и обемът на отворените позиции.

Несъвършенството тук може да се наблюдава във втория тип анализ. Резултатите и интерпретацията на данните в техническия анализ се извършват на базата на исторически натрупана информация. Ако обаче през последните, да кажем 5 години, секторът и компанията са се развивали добре, техническият анализ ще прогнозира, че и през 6-тата г. това ще продължи, но не и обяснението защо трябва то да продължи и не е ли време след ръста да се наблюдава забавяне и дори спад. Все пак няма показател, който да се движи само в една посока. Друг проблем при техническия анализ е обобщеността на информацията, която той изразява като статистическа средна. Например, при своето стартиране най-старият индекс на БФБ - Софикс е бил на нива от 100 пункта, а днес е около 365 пункта. Това прави ръст от 265 % или по 26,5 процентни пункта на година. Само преди малко повече от 2 години Софикс достигна до ниво от 1956 пункта или 1856% ръст или по 265 процентни пункта ръст на година. Изчислена днес, средната стойност на Софикс ще ви покаже 10 пъти по нисък ръст на година от тази преди 3 години. Средната стойност обаче ще скрие от инвеститора ръстът от 1856% и последвалият го спад от 81%, който да доведе до стойността на бенчмарка от 365 пункта.

С други думи, техническите анализи скриват пълната информация от инвеститорите, но за да не предприемат своите решения почти на сляпо, те комбинират този тип анализ с фундаменталния. Ако се разгледа обаче начинът на изготвянето му се вижда, че основни източници на информация за анализаторите са отчетите на компаниите, пазарния дял и конкурентите, макроикономическата информация, валутните курсове и всяка друга информация, която поради една или друга причина може да повлияе на възвръщаемостта от инвестицията. Всъщност всички тези данни са изготвени на база множество отделни технически анализи, но съвкупността и комбинацията им обаче не ги прави по-точни. Ако се вземе предвид, че през последните 10 години икономиките на отделните страни бяха сравнително бедни на кризи и ставаха все по-глобални и зависими една от друга, може да се обясни защо съвкупните данни за възхода на дадена акция, фирма, сектор, икономика, държава, регион или континент бяха толкова положителни и създадоха масовата заблуда, която доведе до необмислени и рискови инвестиции.

Една от най-големите заблуди, които инвеститорите обичат да използват е вълновата теория на Елиът. Казано най-общо, тя проповядва, че след пет точно определени последователни движения на пазара той обръща тренда си чрез други три точно определени последователни движения. Въпреки, че често заложените за това движение изисквания са налице, то не се случва в този описан вид. Понякога посоката е коренно различна от очакваната, а неочакваната й промяна се възприема като слаби интерпретаторски умения на инвеститорите. Всъщност, вълните на Елиът се срещат изключително рядко в техния чист вид, а точно определен начин за тяхното разпознаване няма. С други думи всеки анализатор интерпретира видяното от него по различен начин (по-често граничещ с въображение).

Но защо ли все още тази теория е жива и се прилага днес? Защо могат да се открият редица примери за нейната точност? Отговорът тук може да се открие в една друга теория - тази на самосбъдващите се прогнози. Когато инвеститорите видят зараждането на подобно движение, те предприемат точно определените и очаквани действия за неговото случване и ... „невероятно но факт, то се случва”. Ако определена рейтингова агенция, която се ползва с високото уважение на инвеститорите заяви, че дадена страна се очаква да не успее да се справи с кризата и има огромен риск от фалит, това ще доведе до паника и несигурност в инвеститорите. Преките чуждестранни инвестиции ще спрат, а тези, които вече са влезли в икономиката ще започнат рязко да се изтеглят. Пазарите ще искат по-високи лихвени нива по рисковата премия на страната и тя няма да може да се финансира от свободния пазар поради това, че ресурсът за нея ще стане прекалено скъп. Ето как една прогноза, която може изобщо да не се опира на реалността, може да оживее. На същата самосбъдваща се прогноза лежат и теории като тази на Елиът. Просто всички вярват, че ще се случи и реагират по точно определеният начин на неговото случване.

Феноменът, който от известно време се забелязва все по-отчетливо от анализаторите е, че наложилите се и утвърдили вече типове анализи изказват прогнози и изводи в зависимост от момента, в който са направени. Ако се вземат анализите от преди 3 – 4 години, вътре отчетливо се виждат прогнози за ръст и развитие. С други думи, тези анализи само затвърждават това, което е, но не могат да кажат какво ще бъде утре. Когато ситуацията е благоприятна, те предричат, че това ще е така и утре, просто, защото вчера времето е било хубаво и продължават да убеждават читателите си да инвестират в едни и същи континенти, региони, държави, икономики, сектори, фирми и акции.

Същият ефект може да се наблюдава и върху медиите. Когато отвори човек брой на някой вестник отпреди 3 г., ще прочете предсказанията, че дните ще продължават да бъдат розови, а животът безгрижен. Когато отвори последния брой на същия вестник, ще забележи, че масово на страниците му преобладават заглавия, носещи негативизъм в себе си за икономиката.

Всичко това показва необходимостта от нови методи и начини за анализи, защото икономика става все по-глобална и заплетена, а утрешната й визия няма да наподобява по никакъв начин тази от началото на миналия век (от когато, всъщност, са не малка част от методите и начините за анализирането й).

Урокът, който малко хора научиха, а още по-малко от тях разбраха, бе предаден от нобеловите лауреати по икономика Робърт Мъртън и Майрън Сколс. През 1993 г. те разработват математически модел, чрез който намират аналогични активи с различни цени, в които инвестира водения от тях хеджфонд Лонг Търм Кепитал Мениджмунт (LTCM). Продават на късо по-скъпия и купуват по-евтиния. Перфектната точност, с която работи моделът, позволява на хеджфонда да се разрасне до толкова, че първата му (и последна) грешка в прогнозите, да застраши цялата финансова индустрия. Избягвайки от очевидното, анализаторите критикуват владеещите до съвършенство научни познания създатели на модела, но не и факта, че те просто са използвали несъвършени инструменти, за да създадат нещо съвършено, че не обхватът на познаването на науката е недостатъкът, а наука сама по себе си е недостатъчна.

Преглеждайки досието Х на последната икономическа и финансова криза, обаче, можем само да въздъхнем, че истината е някъде там. А тя е простичка - ние живеем много повече в миналото отколкото в бъдещето. Градим утрешния ден с познанията от предишния, караме своята кола по магистралата на времето с 200 км. в час и гледаме единствено в огледалото за обратно виждане. Всеки път, когато катастрофираме го отдаваме на случайно действащи фактори – черна дупка на пътя. Оправяме поочуканата си броня, смело сядаме зад волана, настройваме нашето огледало за обратно виждане и рязко натискаме педала на газта към следващата криза.

18 юли 2010 г.

Познавате ли Стоян?

Стоян е българин. От Своге. Като в рекламата на шоколада. Също като него, той притежава мургав оттенък на кожата. Стоян е на 40 години и живее в дома на родителите си, които са пенсионери. Той невинаги е живял с тях, само през по-голямата част от живота си.


Според данните българските мъже напускат дома на родителите си на "преклонната" възраст от 31 години и половина. Жените у нас, както и в целия ЕС се оказват доста по-самостоятелни и се отделят малко след 27 години.

Завършва техникума в града и отива в казарма. След като се уволнява се жени за Мима. Сервитьорка в кварталната кръчма. С нея имат дълга връзка - още от ученическите години. Докато той е в казармата, тя изгражда такава и с още няколко негови приятели, но само той й предлага брак.
Живеят в къщата на родителите на Стоян. Още докато са на по 20 години той, 18 години - тя, сами стават родители. Стоян работи в местната фабрика. Системно закъснява за работа, защото осъмва с жена си до зори в кръчмата. Детето расте с бабите и дядовците.
Зората на демокрацията. Свобода. На прага на новото хилядолетие разказите на неговите приятели за несметните богатства, които се трупат в столицата и животът в "хай-лайф" средите замайват главата му. Стоян се чувства подтиснат. Чувства, че жена му и детето му го задържат. Лишават го от възможността да бъде богат. Стоян често е казвал в кръчмата, че Мима е съсипала живота му. Ако не е тя, той сега щял да се вози в луксозна кола с няколко от момичетата, намиращи се на последните страници на спортните вестници.
В кръчмата Стоян се чувства силен. Тя е неговата трибуна. Сутрин, когато алкохолът отслаби действието си, Стоян просто изсумтява до Мима в леглото, обува скъсаните си чорапи и отива отново във фабриката.
Една сутрин Стоян - вместо във фабриката, отива на гарата и се качва на влака за София. Така и не събира кураж да каже на жена си. Тя ще разбере, когато не се прибере. Стоян не иска жена и дете с него, за да не му попречат да вкуси от всички блага на истинския живот. Този на "белите хора".
Българите са най-недоволни и нещастни в Европа

Стоян започва работа като хамалин. Свобода. Не работи всеки ден - само когато се налага. Няма го досадното ставане рано, а парите - повече от тези във фабриката. Сбъдва се и мечтата му да не плаща данъци. Във фабриката, иска-не иска, му ги удържаха от заплатата. Данъкът за Стоян е нещо като легална форма на рекет от страна на държавата. Той не разбира защо да й дава парите, които е изработил. Не се интересува от обществото, а от себе си. Стоян дори фалшифицира документите си, за да бъде инвалид пред закона и да получава помощи. Той е и социално слаб. Повече пари. Житейският му принцип е: "Моето си е мое, чуждото - общо".

Българите са с нагласата, че трябва да се грижат предимно за себе си и най-близките си, и са силно привързани към традициите и към своята сигурност.


Гърбината на Стоян е здрава и той мъкне. Мъкне шкафове, мъкне гардероби, мъкне бюра. Той мъкне.


-Как си Стояне?
-Ами мъкнем я някакси.


Докато върши това обаче, проверява и тук-таме дали собствениците не са забравили нещо ценно в мебелите. Не обича да се надява на бакшиш за добре свършена работа, защото той самият никога не би дал повече пари, отколкото струва. Даже и те са много. Такива хора за него са будали, а той не е такъв. Веднъж Стоян намери така сто лева. Е, колкото и да му се искаше, невинаги намираше пари, но винаги прибираше това, което намери - стара риза, чифт изтъркани обувки, джобно фенерче и т.н. Може да ги продаде и да вземе някой лев, който умело да похарчи за бутилка ракия. Кръчмата за Стоян си остава сакрално място. Той изпива всичките си изкарани пари. Това е сладостта на живота му.

91% от анкетираните българи пият алкохол, което ги нарежда сред най-редовните пиячи в ЕС .

Колкото и добри пари да изкарва като хамалин, Стоян завижда. Завижда на строителите, защото изкарват повече от него. Така след няколко години на мъкнене той взема решението, че трябва да бъде строител.
Започва като общ работник. Сега пак мъкне, но кофи с цимент. Отвреме-навреме се представя и за майстор. Взима скъпо. Неговият труд не е евтин. Колко му е да залепи едни плочки в нечия баня. За Стоян няма нещо, което да не може да направи. Той разбира от всичко и е компетентен по всякакви въпроси. Не му трябва образование или опит. То тия неща са губене на време. Жена му не му липсва. Сега изкарва достатъчно, за да посещава от време на време бардака по-надолу по улицата. Чувства се цар.
Веднъж в кръчмата Стоян се запозна с един таксиджия и съвестта му отново го загризва. Той изкарва повече от него. Направиш някоя друга шашма на километража, качиш някого от гарата, който не познава града и го разведеш на парадна обиколка из столицата, без той да знае. Нямаш шеф на главата си, работиш, когато искаш, а и си сам. Значи няма кой да те следи дали и какво отчиташ.
Като сложиш и че има един, който продава крадена нафта на половин цена... плюсове след плюсове. Стоян отново започва да мисли как да прекрои бъдещето си. Строителството му се вижда вече неблагодарна и тежка работа и новото му амплоа го обзема с все сила.
Разбира се, стремежът на Стоян към бързото и лесно забогатяване го отвежда и до казиното. Ден и нощ върти геврека, а когато почива, е в игралната зала. Ту на рулетката, ту на картите, но неизменно с чашката. Когато печели, изхарчва всичко по жени, защото Стоян чака голямата печалба. Тази, завършваща в милиони. На фона на нея всички печалби са дребни и не си заслужават внимание.

По-голямата част от българите определят сегашното положение в страната като непоносимо.

Стоян живее бедно - според него. Не е доволен от нищо, което заработва. Той смята, че всички политици са крадци и измамници и трябва да бъдат в затвора. Но иска да е на тяхно място. Оооо, колко много иска. Само да е там, ще граби с пълни шепи от кацата с меда. Според него богатите хора някой ги е направил такива - и то по нечестен начин. То не може ей-така просто някой да се издигне с работа. Та нали той самият толкова години работи и все си е беден.
Не може някой да кара по-хубава кола от него и да няма някаква шашма. Всеки, който познава, е по-богат и живее по-добре от него. Стоян е най-беден сред бедните. Проблемите на Стоян също винаги са най-важни. Иначе той се чувства дискриминиран. Стоян вярва в глобалния заговор срещу българите. Целият свят е срещу българина и иска да затрие нацията ни от лицето на земята, като не ни дава пари и ни държи бедни, за да умираме в мизерия.

В България е най-ниско доверието към политиците, полицията, съдебната власт и демокрацията като цяло, сравнено с останалите държави на Стария континент. По тези показатели преди българите се нареждат до представителите на Полша, Португалия и Унгария.

Стоян има и радости. За него България е на три морета. Най-старата европейска държава, а футболният ни отбор - четвърти в света. Е, нищо че тези неща вече са попили праха на световната история. За него те са живи. Разбира се, Стоян не признава постиженията на никой българин, който се опитва да запише името си в съвременната история, докато някой друг не го признае. Ами ако не е прав и му се присмеят? Той не обича да е глупав, а и не смята себе си за такъв.
Докато води новия си живот на таксиметров шофьор, Стоян забелязва трескавото притичване на хора от банка в банка. Почесва се по главата и започва да разпитва клиентите си каква е тази суматоха. Попада на един строителен предприемач, който му обяснява, че сега банките раздават "бали" с пари, за да си купиш апартамент.
Най-хубавото в това било, че лихвите щели да падат все повече и повече, а цените на квадратните метри на апартаментите ще растат ли растат. Теглиш кредит, купуваш днес на 1000 евро квадрата, а утре го продаваш на 1700 евро. Купуваш после два апартамента и т.н. Туй англичани, руснаци, германци, всички все у нас къщи искат.
А той даже сега завършва блок, който вече бил разпродаден още на зелено, та бил почнал нови три, за да насмогне на клиентите. Тъй като сега още копаел основите на единия, щял евтино да му го даде - по 900 евро квадрата, че иначе като го завърши след половин година вече цената щяла да е двойна.
Калкулаторът в главата на Стоян не може вече да събере нулите на несметното богатство, което ще има - и то само след броени месеци. Ето тогава ще се завърне отново в родния си град като бизнесмен и всички да го уважават. Но ще отиде само за малко. Колкото да му завидят. Стоян е вече софиянец и не ходи току-така в провинцията.
След като оставя клиента си, Стоян веднага свива към първия банков салон. Разучава набързо какви са изискванията, за да му бъде отпуснат кредит. Но не отговаря точно. Доходите му не са декларирани, а и няма нищо на свое име, за да обезпечи заема. Да не говорим, че се води и инвалид и социално слаб, за да взима помощи от държавата.
Стоян обаче не овесва нос. Отива на мястото, където знае, че винаги ще му помогнат с добри съвети - кръчмата. Намира хора, които да фалшифицират документите му, така че доходите му да бъдат достатъчно високи. Плаща по сто лева на двама съратници по професия и чашка, за да му станат поръчители, като обещава, че и той ще им върне услугата като дойде времето и хоп ето го отново зад бюрото на служителката в банката.
Получава кредита, дава парите на строителя и чака. Върти геврека и мечтае как утре ще препродаде апартамента за 3-4, даже 5 пъти по-висока цена. Дори подпитва и клиентите, които кара, не искат ли да си купят, а на други им обяснява авторитетно какви балъци са, че не са направили като него.
Идва кризата. Дупката на неговите мечти се е превръща в гьол. Строителният предприемач изчезва и не отговаря на телефона си, а гратисният период по кредита му изтича и той трябва сега да плаща лихвата му. На всичкото отгоре и бизнесът замира и изкарва по два-три пъти по-малко отпреди.
Стоян няма нищо. Връща се безславно в родната си къща, за да се скрие от лошите бирници на банката. Безработен е. В бюрото по труда му предлагат да го включат в курсове по английски език и компютърна грамотност, за да му повишат професионалните умения. Така по лесно щял да си намери работа. Стоян отказва. Че той езиците ги знае - "съм таймс уин, съм таймс люн", а компютърът за него е за забавление за деца. Няма време да се занимава с глупости.
От бюрото му предлагат работа в един магазин. Това имат за неговата квалификация. Стоян им отказва. Според него за 300 лева не си заслужава дори да стане от леглото, пък камо ли да виси по 8 часа зад щанд.
Прекарва времето си пред телевизора - гледа Биг Брадър Фемили. Много му е интересно и се смее на глас на това колко са глупави българите, а вечер бурно го дискутира в кръчмата с приятели, докато пие поредната ракия, за която е взел пари от родителите си пенсионери. И Мима е там. Всеки я пошляпва по задника, когато се навежда да му остави поръчката на масата. Окото му не трепва. За него истината е на дъното на чашата.
Стоян е българин. От Своге. Като в рекламата на шоколада. Също като него, той притежава мургав отенък на кожата. Стоян е на 40 години.

* Всяка прилика и разлика с действителни лица и събития е напълно случайна.

4 юли 2010 г.

Такситата в София масово останаха без дребни

Тих граждански протест

Една жълта приказка.

Възходът в сектора започна преди около 10 години. По онова време таксиметровите услуги на последно място по предпочитание от гражданите, поради 2 прости причини. От една страна бяха се наложили в съзнанието на им като скъпо удоволствие, а от друга психологически, българинът не беше свикнал да използва подобни услуги. Процесът на взимане на решение как да стигне от точка А до точка Б минаваше през личния автомобил, приятел с автомобил, който да го закара, градския транспорт и ако никоя от тези опции не можеше да се реализира тогава такси. Или казано по-просто българинът взимаше такси единствено, когато необходимо.

Икономическият ръст, който започна да бележи страната се отразяваше в повишаващи се доходи на гражданите, а от там и на обхвата на тяхното потребление на стоки и услуги. Все повече хора започнаха да търсят удобството и бързината, които предлагаха такситата, защото можеха да си го позволят. Клиентите се увеличаваха, а заетостта в сектора растеше.

И аз искам да въртя „геврека”.

Таксиметров шофьор стана сред най-предпочитаните професии. Започна да се забелязва масова вълна на хора, които напускаха работата си и теглиха кредити, за да закупят автомобил, с който да превозват хора. Фирмите никнаха като гъби след проливен дъжд. Защо ли е този неистов интерес? Както обикновено отговорът е може да бъде само един и то много – прост – за пари. Всъщност за много бързи пари. В началото масовата практика вървеше през закупуване на автомобил, регистриране като едноличен търговец и на пиацата се появяваше чисто новата жълта фирма „ЕТ Ванко 1”. Като ЕТ, Ванко можеше сам да определя цената, на която да работи. Тази, която той самият смята за справедлива за услугите си. А тя надвишаваше многократно в пъти пазарната. Или иначе казано, ако тарифата на фирма Х е 80 ст. за километър, за същото разстояние „ЕТ Ванко 1” искаше 8 или 10 лева. Начинът как да бъде толкова добре завъртяно изписана тази безумна тарифа, така че да си помисли потребителят, че 8-те лева са 80 ст., граничеше със съвършенството на средновековните класици като Рембранд, Пикасо и Давинчи.

Така потребителите започнаха да избягват коли с надпис ЕТ и да търсят услугите на фирмите, защото можеха да бъдат сигурни в цената. ЕТ-тата от своя страна, започнаха да копират шарките и емблемите на големите фирми, за да привлекат не внимаващи клиенти, но като цяло по-голямата част от тях разбраха, че вместо да стоят и чакат някой да се излъже, е по-добре да работят за фирмата Х, защото им осигурява редовно клиенти и им поема амортизацията на колата. Но това бе достатъчно само за броени месеци.

Mагическите трикове на килограм.

Возиш се в таксито, броячът показва 3,26 лева и десет метра по-късно сумата вече е 5,43 лева. Едва ли има някой, който да не помни периода на масовите трикове с апаратите за отчитане. Не само тези дребни измами обаче генерираха приходите на таксиметровите шофьори. Имаше и още нещо (всъщност то все още го има) – не отчитането на приходи. Българинът е прословут с небрежното си отношение към касовите бележки. Никога не си ги иска, а когато някой го направи на него се гледа като на дребнав и стиснат. Така обаче той оставя вратичка на всеки търговец да не отчита приходите си и да не заплаща данък върху тях. При таксиметровите шофьори е още по-лесно, защото никой не ги надзирава, а хората обикновено бързат. Ако някой все пак им поиска касов бон, те му отвръщат с простото: ”А, фирмен разход значи. Ето тук имам една бележка за 30 лева.” и всички са доволни. Официално месечните заплати в сектора се определяха на 500-600 лева. Неофициално, варираха между 1500 и 4000 лева, в зависимост кой колко е изобретателен в изкарването на така наречената „горницата”. А споменахме ли за това, че ако не познаваш града рискуваш разстоянието от 2-3 километра да се превърне в 10-тина.

Какво означава да преядеш?.

За тези прословути суми се носеха митове и легенди, от една страна таксиметровите шофьори отричаха публично, от друга улиците все повече и повече пожълтяваха. (Защо ли?) Пикът достигна в периода 2006 г. - 2008 г., когато преди да се качи клиентът в някое такси беше задължително първо да се отвори врата и да се попита дали човекът от вътре би го закарал. Най-образно казано, дали би искал да си свърши работата. Често обаче се налагаше да се обиколят 5-6 коли, докато някой се съгласеше. Разстоянието било кратко, щяло да излезе 5 лева, а той за по-малко от 10 лева не качвал хора. Не си в неговата посока. Или просто можеше да се чуе: „Цъ, не става” и без да се дължат други обяснения. Все пак, когато някой решеше да качи клиент той трябваше да му се благодари, че е склонил да му направи услуга (нищо, че си плаща и това всъщност му е работата).

А качеството?.

Въпреки, че на въпрос не е възпитано да се отговаря с въпрос – Какво качество?
Влиза клиентът в таксито, а човекът зад волана пуши. Моли го учтиво да загаси цигарата, защото не му е приятно, а най-честите реакции бяха изсумтяване показващо без думи неприязън към претенциите му или простичкото: „Ами отвори си прозореца”. Рядко можеше да се срещне някой, който просто да се извини на клиента. Общо взето по същия начин се развиваше и диалогът, ако на потребителя не му харесваше по време на пътя да слуша най-новия хит на Азис, Анелия или някой друг от гилдията.

Като не ти харесва, оплачи се.

„На кого? А всъщност има ли смисъл?” Тези въпроси се въртяха в главата на всеки недоволен клиент. Ще се оплаче от поведението на конкретния шофьор, но какво ще последва от това. Той винаги може да го оспори като каже, че просто клиентът е бил в нетрезво състояние и за това не е пожелал да го закара, а не че не му е харесвала посоката (, за бъдем коректни трябва да кажем, че има и такива клиенти). Хайде сега доказвай, че си прав. Взимат ли се оплакванията на клиентите под внимание и случвали се нещо след това, остава в мрака на неизвестността.

Парадоксът на кризата.

След като кризата накара хората да се притесняват за доходите си и да се върнат отново към използването на такситата по-неотложна необходимост, а жълтият трудов балон в бранша се бе издул и имаше прекалено много предлагане на услугата в сравнение с новите й нива на търсене, дойде ред на качеството. От около година потребителите вече спряха да чуват „Цъ, не става”, когато питаха дали ще ги закарат. Всъщност спряха и да питат, защото никой вече не отказва. Таксиметровият шофьор пита преди да запали цигара, а клиентът сам избира музиката, която да слуша през пътя. Сметките също не се завишават. Парадоксално, но кризата направи повече за качеството на таксиметровите услуги от колкото опитите на самите фирми.

Всяко чудо за три дни.

Клиентите поне за малко се порадваха на чувството да използват нормална таксиметрова услуга без постоянно напрежение и дебнене как може шофьорът да им завиши сметката. Само няколко месеца по-късно обаче нещата започваха да придобиват същата урудлива визия от преди.

Бакшиш е процент от сумата, който се оставя в израз, че потребителят е доволен от услугата, която му е предоставена. Не обаче всички го разбират така. Или поне не всички в таксиметровия бизнес. За тях бакшиш означава негласна, но задължителна част от сметката. Примерно сметката е 7 или 8 лева, а потребителят даде 10 лева. Това, което чува от човека зад волана е простичко благодаря, след което шофьорът извръща глава в другата посока, намекващ, че е приключил взаимоотношенията си с клиента и е време той да си ходи. Разбира се някои не си тръгват току така без основателна причина, поради която ще се разделят с 2 – 3 лева. А тя не закъсня. През последните месеци все по-масово потребителите чуват фразата: „Ами нямам дребни, не мога да ви върна.” Какво трябва да направи клиентът чул това вечерта, а наоколо няма отворено заведение, в което да развали парите си? А този, който го чува неколкократно през последните месеци от различни шофьори?

Съвсем скоро потребителите вече ще научат този дребен номер и ще си носят точни пари, когато използват таксиметровите услуги. Интересно е обаче, колко още нови методи за изкарване на нерегламентирана (и често незаконна) „горница” могат да измислят таксиметровите шофьори преди да разберат, че карането на такси не е професия, от която регламентирано трябва да се изкарват милиони левове, а единственият начин да имат работа и утре е да изграждат връзка с клиентите си, защото те могат да избират. А няма клиент, който би се качил повторно при шофьор на такси, който търси начин да го изнудва.

Статията не категоризира всички упражняващи професията таксиметров шофьор и не отрича факта, че има не малко такива, които са коректни към клиентите и не изпълняват разгледаните в нея порочни практики.