вторник, 27 юли 2010 г.

За една кРиза повече


Всяка криза, без значение от вида и размера й, е израз на нарушено доверие между две и повече лица. На свободния пазар тя се проявява, когато купувачът спре да вярва на продавача, че продаваната от него стока е на справедлива цена, а струва значително по-малко. Това действие е и с двупосочен характер. Двигател на тази вариация са очакванията, изградени в купувачите. Реално до справедлива цена никога не се стига, защото всеки участник (или множество малки групи от такива) има във всеки момент различни очаквания за стойността й. Капиталовият пазар ни позволява да наблюдаваме това в изчистен вид. От друга страна, точно на него се разви ембрионът на двете най-големи икономически и финансови кризи в човешката история (както и на много други по-малки такива).

Започвайки анализа на кризата отзад напред, може да се види, че тя не е провокирана от безразсъдните действия на инвеститорите, а от несъвършенството на инструментите, с които те изграждат своите представи и очаквания за бъдещето. Последните от своя страна пък ги провокират да вярват на продавачите на надежда и предприемат неправилни стъпки.

Определен инвеститор решава да вложи капиталите си в портфейл, включващ акции на добре подбрани компании, защото смята, че моментната им стойност е подценена и в неговия инвестиционен хоризонт те ще отбележат значителен ръст. Цената на закупените акции се покачва, поради търсената изгода от страна на продавачите. Друг инвеститор споделя очакванията на първия и прави същото. Цената отново се покачва. Повторяемостта на този процес във времето стига до дребните инвеститори, които нямат предварителни стратегии и просто следват сляпо пазара с идеята, че не може толкова много хора да грешат едновременно. Цената реализира ръст, много над очаквания от първия инвеститор.

Тук е мястото да споменем, че цената на акциите (или друг вид финансови инструменти и стоки) няма нищо общо с нейната стойност. Влагайки пари в акции човек очаква бъдеща възвръщаемост, която не само да увеличава личното му състояние, но и да го предпази от ерозиращото действие на инфлацията. С други думи, в бъдещия момент Х стойността им да бъде с Y процента по-висока от миналия момент на закупуването им Z. Така тази проста закономерност показва, че никой не купува миналото на една акция (компания), а нейното бъдеще. Когато прекалено много инвеститори очакват то да бъде розово и наддават, за да си купят място под слънцето на печалбите, положителният дисонанс в цената става прекалено голям и накрая се разбира, че слънцето не може да огрее всички. Много икономически, финансови и прочие анализатори наричат това явление с термина „балон”.

Всъщност, всичко е прост израз на несъвършените методи, с които се борави при взимане на решения. За да прецени конкретен инвеститор кои са най-подходящите акции за неговия портфейл, той ги подлага на два типа анализи. Първият е фундаментален. Накратко той включва в себе си анализирането както на отделната компания, така и на потенциала на сектора и икономиката, а също и влиянието на международното положение. Вторият е технически анализ. Той се състои от изследване динамиката на цените на пазара чрез анализ на закономерностите на изменението на три пазарни фактора: цена, обем и обемът на отворените позиции.

Несъвършенството тук може да се наблюдава във втория тип анализ. Резултатите и интерпретацията на данните в техническия анализ се извършват на базата на исторически натрупана информация. Ако обаче през последните, да кажем 5 години, секторът и компанията са се развивали добре, техническият анализ ще прогнозира, че и през 6-тата г. това ще продължи, но не и обяснението защо трябва то да продължи и не е ли време след ръста да се наблюдава забавяне и дори спад. Все пак няма показател, който да се движи само в една посока. Друг проблем при техническия анализ е обобщеността на информацията, която той изразява като статистическа средна. Например, при своето стартиране най-старият индекс на БФБ - Софикс е бил на нива от 100 пункта, а днес е около 365 пункта. Това прави ръст от 265 % или по 26,5 процентни пункта на година. Само преди малко повече от 2 години Софикс достигна до ниво от 1956 пункта или 1856% ръст или по 265 процентни пункта ръст на година. Изчислена днес, средната стойност на Софикс ще ви покаже 10 пъти по нисък ръст на година от тази преди 3 години. Средната стойност обаче ще скрие от инвеститора ръстът от 1856% и последвалият го спад от 81%, който да доведе до стойността на бенчмарка от 365 пункта.

С други думи, техническите анализи скриват пълната информация от инвеститорите, но за да не предприемат своите решения почти на сляпо, те комбинират този тип анализ с фундаменталния. Ако се разгледа обаче начинът на изготвянето му се вижда, че основни източници на информация за анализаторите са отчетите на компаниите, пазарния дял и конкурентите, макроикономическата информация, валутните курсове и всяка друга информация, която поради една или друга причина може да повлияе на възвръщаемостта от инвестицията. Всъщност всички тези данни са изготвени на база множество отделни технически анализи, но съвкупността и комбинацията им обаче не ги прави по-точни. Ако се вземе предвид, че през последните 10 години икономиките на отделните страни бяха сравнително бедни на кризи и ставаха все по-глобални и зависими една от друга, може да се обясни защо съвкупните данни за възхода на дадена акция, фирма, сектор, икономика, държава, регион или континент бяха толкова положителни и създадоха масовата заблуда, която доведе до необмислени и рискови инвестиции.

Една от най-големите заблуди, които инвеститорите обичат да използват е вълновата теория на Елиът. Казано най-общо, тя проповядва, че след пет точно определени последователни движения на пазара той обръща тренда си чрез други три точно определени последователни движения. Въпреки, че често заложените за това движение изисквания са налице, то не се случва в този описан вид. Понякога посоката е коренно различна от очакваната, а неочакваната й промяна се възприема като слаби интерпретаторски умения на инвеститорите. Всъщност, вълните на Елиът се срещат изключително рядко в техния чист вид, а точно определен начин за тяхното разпознаване няма. С други думи всеки анализатор интерпретира видяното от него по различен начин (по-често граничещ с въображение).

Но защо ли все още тази теория е жива и се прилага днес? Защо могат да се открият редица примери за нейната точност? Отговорът тук може да се открие в една друга теория - тази на самосбъдващите се прогнози. Когато инвеститорите видят зараждането на подобно движение, те предприемат точно определените и очаквани действия за неговото случване и ... „невероятно но факт, то се случва”. Ако определена рейтингова агенция, която се ползва с високото уважение на инвеститорите заяви, че дадена страна се очаква да не успее да се справи с кризата и има огромен риск от фалит, това ще доведе до паника и несигурност в инвеститорите. Преките чуждестранни инвестиции ще спрат, а тези, които вече са влезли в икономиката ще започнат рязко да се изтеглят. Пазарите ще искат по-високи лихвени нива по рисковата премия на страната и тя няма да може да се финансира от свободния пазар поради това, че ресурсът за нея ще стане прекалено скъп. Ето как една прогноза, която може изобщо да не се опира на реалността, може да оживее. На същата самосбъдваща се прогноза лежат и теории като тази на Елиът. Просто всички вярват, че ще се случи и реагират по точно определеният начин на неговото случване.

Феноменът, който от известно време се забелязва все по-отчетливо от анализаторите е, че наложилите се и утвърдили вече типове анализи изказват прогнози и изводи в зависимост от момента, в който са направени. Ако се вземат анализите от преди 3 – 4 години, вътре отчетливо се виждат прогнози за ръст и развитие. С други думи, тези анализи само затвърждават това, което е, но не могат да кажат какво ще бъде утре. Когато ситуацията е благоприятна, те предричат, че това ще е така и утре, просто, защото вчера времето е било хубаво и продължават да убеждават читателите си да инвестират в едни и същи континенти, региони, държави, икономики, сектори, фирми и акции.

Същият ефект може да се наблюдава и върху медиите. Когато отвори човек брой на някой вестник отпреди 3 г., ще прочете предсказанията, че дните ще продължават да бъдат розови, а животът безгрижен. Когато отвори последния брой на същия вестник, ще забележи, че масово на страниците му преобладават заглавия, носещи негативизъм в себе си за икономиката.

Всичко това показва необходимостта от нови методи и начини за анализи, защото икономика става все по-глобална и заплетена, а утрешната й визия няма да наподобява по никакъв начин тази от началото на миналия век (от когато, всъщност, са не малка част от методите и начините за анализирането й).

Урокът, който малко хора научиха, а още по-малко от тях разбраха, бе предаден от нобеловите лауреати по икономика Робърт Мъртън и Майрън Сколс. През 1993 г. те разработват математически модел, чрез който намират аналогични активи с различни цени, в които инвестира водения от тях хеджфонд Лонг Търм Кепитал Мениджмунт (LTCM). Продават на късо по-скъпия и купуват по-евтиния. Перфектната точност, с която работи моделът, позволява на хеджфонда да се разрасне до толкова, че първата му (и последна) грешка в прогнозите, да застраши цялата финансова индустрия. Избягвайки от очевидното, анализаторите критикуват владеещите до съвършенство научни познания създатели на модела, но не и факта, че те просто са използвали несъвършени инструменти, за да създадат нещо съвършено, че не обхватът на познаването на науката е недостатъкът, а наука сама по себе си е недостатъчна.

Преглеждайки досието Х на последната икономическа и финансова криза, обаче, можем само да въздъхнем, че истината е някъде там. А тя е простичка - ние живеем много повече в миналото отколкото в бъдещето. Градим утрешния ден с познанията от предишния, караме своята кола по магистралата на времето с 200 км. в час и гледаме единствено в огледалото за обратно виждане. Всеки път, когато катастрофираме го отдаваме на случайно действащи фактори – черна дупка на пътя. Оправяме поочуканата си броня, смело сядаме зад волана, настройваме нашето огледало за обратно виждане и рязко натискаме педала на газта към следващата криза.

неделя, 18 юли 2010 г.

Познавате ли Стоян?

Стоян е българин. От Своге. Като в рекламата на шоколада. Също като него, той притежава мургав оттенък на кожата. Стоян е на 40 години и живее в дома на родителите си, които са пенсионери. Той невинаги е живял с тях, само през по-голямата част от живота си.


Според данните българските мъже напускат дома на родителите си на "преклонната" възраст от 31 години и половина. Жените у нас, както и в целия ЕС се оказват доста по-самостоятелни и се отделят малко след 27 години.

Завършва техникума в града и отива в казарма. След като се уволнява се жени за Мима. Сервитьорка в кварталната кръчма. С нея имат дълга връзка - още от ученическите години. Докато той е в казармата, тя изгражда такава и с още няколко негови приятели, но само той й предлага брак.
Живеят в къщата на родителите на Стоян. Още докато са на по 20 години той, 18 години - тя, сами стават родители. Стоян работи в местната фабрика. Системно закъснява за работа, защото осъмва с жена си до зори в кръчмата. Детето расте с бабите и дядовците.
Зората на демокрацията. Свобода. На прага на новото хилядолетие разказите на неговите приятели за несметните богатства, които се трупат в столицата и животът в "хай-лайф" средите замайват главата му. Стоян се чувства подтиснат. Чувства, че жена му и детето му го задържат. Лишават го от възможността да бъде богат. Стоян често е казвал в кръчмата, че Мима е съсипала живота му. Ако не е тя, той сега щял да се вози в луксозна кола с няколко от момичетата, намиращи се на последните страници на спортните вестници.
В кръчмата Стоян се чувства силен. Тя е неговата трибуна. Сутрин, когато алкохолът отслаби действието си, Стоян просто изсумтява до Мима в леглото, обува скъсаните си чорапи и отива отново във фабриката.
Една сутрин Стоян - вместо във фабриката, отива на гарата и се качва на влака за София. Така и не събира кураж да каже на жена си. Тя ще разбере, когато не се прибере. Стоян не иска жена и дете с него, за да не му попречат да вкуси от всички блага на истинския живот. Този на "белите хора".
Българите са най-недоволни и нещастни в Европа

Стоян започва работа като хамалин. Свобода. Не работи всеки ден - само когато се налага. Няма го досадното ставане рано, а парите - повече от тези във фабриката. Сбъдва се и мечтата му да не плаща данъци. Във фабриката, иска-не иска, му ги удържаха от заплатата. Данъкът за Стоян е нещо като легална форма на рекет от страна на държавата. Той не разбира защо да й дава парите, които е изработил. Не се интересува от обществото, а от себе си. Стоян дори фалшифицира документите си, за да бъде инвалид пред закона и да получава помощи. Той е и социално слаб. Повече пари. Житейският му принцип е: "Моето си е мое, чуждото - общо".

Българите са с нагласата, че трябва да се грижат предимно за себе си и най-близките си, и са силно привързани към традициите и към своята сигурност.


Гърбината на Стоян е здрава и той мъкне. Мъкне шкафове, мъкне гардероби, мъкне бюра. Той мъкне.


-Как си Стояне?
-Ами мъкнем я някакси.


Докато върши това обаче, проверява и тук-таме дали собствениците не са забравили нещо ценно в мебелите. Не обича да се надява на бакшиш за добре свършена работа, защото той самият никога не би дал повече пари, отколкото струва. Даже и те са много. Такива хора за него са будали, а той не е такъв. Веднъж Стоян намери така сто лева. Е, колкото и да му се искаше, невинаги намираше пари, но винаги прибираше това, което намери - стара риза, чифт изтъркани обувки, джобно фенерче и т.н. Може да ги продаде и да вземе някой лев, който умело да похарчи за бутилка ракия. Кръчмата за Стоян си остава сакрално място. Той изпива всичките си изкарани пари. Това е сладостта на живота му.

91% от анкетираните българи пият алкохол, което ги нарежда сред най-редовните пиячи в ЕС .

Колкото и добри пари да изкарва като хамалин, Стоян завижда. Завижда на строителите, защото изкарват повече от него. Така след няколко години на мъкнене той взема решението, че трябва да бъде строител.
Започва като общ работник. Сега пак мъкне, но кофи с цимент. Отвреме-навреме се представя и за майстор. Взима скъпо. Неговият труд не е евтин. Колко му е да залепи едни плочки в нечия баня. За Стоян няма нещо, което да не може да направи. Той разбира от всичко и е компетентен по всякакви въпроси. Не му трябва образование или опит. То тия неща са губене на време. Жена му не му липсва. Сега изкарва достатъчно, за да посещава от време на време бардака по-надолу по улицата. Чувства се цар.
Веднъж в кръчмата Стоян се запозна с един таксиджия и съвестта му отново го загризва. Той изкарва повече от него. Направиш някоя друга шашма на километража, качиш някого от гарата, който не познава града и го разведеш на парадна обиколка из столицата, без той да знае. Нямаш шеф на главата си, работиш, когато искаш, а и си сам. Значи няма кой да те следи дали и какво отчиташ.
Като сложиш и че има един, който продава крадена нафта на половин цена... плюсове след плюсове. Стоян отново започва да мисли как да прекрои бъдещето си. Строителството му се вижда вече неблагодарна и тежка работа и новото му амплоа го обзема с все сила.
Разбира се, стремежът на Стоян към бързото и лесно забогатяване го отвежда и до казиното. Ден и нощ върти геврека, а когато почива, е в игралната зала. Ту на рулетката, ту на картите, но неизменно с чашката. Когато печели, изхарчва всичко по жени, защото Стоян чака голямата печалба. Тази, завършваща в милиони. На фона на нея всички печалби са дребни и не си заслужават внимание.

По-голямата част от българите определят сегашното положение в страната като непоносимо.

Стоян живее бедно - според него. Не е доволен от нищо, което заработва. Той смята, че всички политици са крадци и измамници и трябва да бъдат в затвора. Но иска да е на тяхно място. Оооо, колко много иска. Само да е там, ще граби с пълни шепи от кацата с меда. Според него богатите хора някой ги е направил такива - и то по нечестен начин. То не може ей-така просто някой да се издигне с работа. Та нали той самият толкова години работи и все си е беден.
Не може някой да кара по-хубава кола от него и да няма някаква шашма. Всеки, който познава, е по-богат и живее по-добре от него. Стоян е най-беден сред бедните. Проблемите на Стоян също винаги са най-важни. Иначе той се чувства дискриминиран. Стоян вярва в глобалния заговор срещу българите. Целият свят е срещу българина и иска да затрие нацията ни от лицето на земята, като не ни дава пари и ни държи бедни, за да умираме в мизерия.

В България е най-ниско доверието към политиците, полицията, съдебната власт и демокрацията като цяло, сравнено с останалите държави на Стария континент. По тези показатели преди българите се нареждат до представителите на Полша, Португалия и Унгария.

Стоян има и радости. За него България е на три морета. Най-старата европейска държава, а футболният ни отбор - четвърти в света. Е, нищо че тези неща вече са попили праха на световната история. За него те са живи. Разбира се, Стоян не признава постиженията на никой българин, който се опитва да запише името си в съвременната история, докато някой друг не го признае. Ами ако не е прав и му се присмеят? Той не обича да е глупав, а и не смята себе си за такъв.
Докато води новия си живот на таксиметров шофьор, Стоян забелязва трескавото притичване на хора от банка в банка. Почесва се по главата и започва да разпитва клиентите си каква е тази суматоха. Попада на един строителен предприемач, който му обяснява, че сега банките раздават "бали" с пари, за да си купиш апартамент.
Най-хубавото в това било, че лихвите щели да падат все повече и повече, а цените на квадратните метри на апартаментите ще растат ли растат. Теглиш кредит, купуваш днес на 1000 евро квадрата, а утре го продаваш на 1700 евро. Купуваш после два апартамента и т.н. Туй англичани, руснаци, германци, всички все у нас къщи искат.
А той даже сега завършва блок, който вече бил разпродаден още на зелено, та бил почнал нови три, за да насмогне на клиентите. Тъй като сега още копаел основите на единия, щял евтино да му го даде - по 900 евро квадрата, че иначе като го завърши след половин година вече цената щяла да е двойна.
Калкулаторът в главата на Стоян не може вече да събере нулите на несметното богатство, което ще има - и то само след броени месеци. Ето тогава ще се завърне отново в родния си град като бизнесмен и всички да го уважават. Но ще отиде само за малко. Колкото да му завидят. Стоян е вече софиянец и не ходи току-така в провинцията.
След като оставя клиента си, Стоян веднага свива към първия банков салон. Разучава набързо какви са изискванията, за да му бъде отпуснат кредит. Но не отговаря точно. Доходите му не са декларирани, а и няма нищо на свое име, за да обезпечи заема. Да не говорим, че се води и инвалид и социално слаб, за да взима помощи от държавата.
Стоян обаче не овесва нос. Отива на мястото, където знае, че винаги ще му помогнат с добри съвети - кръчмата. Намира хора, които да фалшифицират документите му, така че доходите му да бъдат достатъчно високи. Плаща по сто лева на двама съратници по професия и чашка, за да му станат поръчители, като обещава, че и той ще им върне услугата като дойде времето и хоп ето го отново зад бюрото на служителката в банката.
Получава кредита, дава парите на строителя и чака. Върти геврека и мечтае как утре ще препродаде апартамента за 3-4, даже 5 пъти по-висока цена. Дори подпитва и клиентите, които кара, не искат ли да си купят, а на други им обяснява авторитетно какви балъци са, че не са направили като него.
Идва кризата. Дупката на неговите мечти се е превръща в гьол. Строителният предприемач изчезва и не отговаря на телефона си, а гратисният период по кредита му изтича и той трябва сега да плаща лихвата му. На всичкото отгоре и бизнесът замира и изкарва по два-три пъти по-малко отпреди.
Стоян няма нищо. Връща се безславно в родната си къща, за да се скрие от лошите бирници на банката. Безработен е. В бюрото по труда му предлагат да го включат в курсове по английски език и компютърна грамотност, за да му повишат професионалните умения. Така по лесно щял да си намери работа. Стоян отказва. Че той езиците ги знае - "съм таймс уин, съм таймс люн", а компютърът за него е за забавление за деца. Няма време да се занимава с глупости.
От бюрото му предлагат работа в един магазин. Това имат за неговата квалификация. Стоян им отказва. Според него за 300 лева не си заслужава дори да стане от леглото, пък камо ли да виси по 8 часа зад щанд.
Прекарва времето си пред телевизора - гледа Биг Брадър Фемили. Много му е интересно и се смее на глас на това колко са глупави българите, а вечер бурно го дискутира в кръчмата с приятели, докато пие поредната ракия, за която е взел пари от родителите си пенсионери. И Мима е там. Всеки я пошляпва по задника, когато се навежда да му остави поръчката на масата. Окото му не трепва. За него истината е на дъното на чашата.
Стоян е българин. От Своге. Като в рекламата на шоколада. Също като него, той притежава мургав отенък на кожата. Стоян е на 40 години.

* Всяка прилика и разлика с действителни лица и събития е напълно случайна.

неделя, 4 юли 2010 г.

Такситата в София масово останаха без дребни

Тих граждански протест

Една жълта приказка.

Възходът в сектора започна преди около 10 години. По онова време таксиметровите услуги на последно място по предпочитание от гражданите, поради 2 прости причини. От една страна бяха се наложили в съзнанието на им като скъпо удоволствие, а от друга психологически, българинът не беше свикнал да използва подобни услуги. Процесът на взимане на решение как да стигне от точка А до точка Б минаваше през личния автомобил, приятел с автомобил, който да го закара, градския транспорт и ако никоя от тези опции не можеше да се реализира тогава такси. Или казано по-просто българинът взимаше такси единствено, когато необходимо.

Икономическият ръст, който започна да бележи страната се отразяваше в повишаващи се доходи на гражданите, а от там и на обхвата на тяхното потребление на стоки и услуги. Все повече хора започнаха да търсят удобството и бързината, които предлагаха такситата, защото можеха да си го позволят. Клиентите се увеличаваха, а заетостта в сектора растеше.

И аз искам да въртя „геврека”.

Таксиметров шофьор стана сред най-предпочитаните професии. Започна да се забелязва масова вълна на хора, които напускаха работата си и теглиха кредити, за да закупят автомобил, с който да превозват хора. Фирмите никнаха като гъби след проливен дъжд. Защо ли е този неистов интерес? Както обикновено отговорът е може да бъде само един и то много – прост – за пари. Всъщност за много бързи пари. В началото масовата практика вървеше през закупуване на автомобил, регистриране като едноличен търговец и на пиацата се появяваше чисто новата жълта фирма „ЕТ Ванко 1”. Като ЕТ, Ванко можеше сам да определя цената, на която да работи. Тази, която той самият смята за справедлива за услугите си. А тя надвишаваше многократно в пъти пазарната. Или иначе казано, ако тарифата на фирма Х е 80 ст. за километър, за същото разстояние „ЕТ Ванко 1” искаше 8 или 10 лева. Начинът как да бъде толкова добре завъртяно изписана тази безумна тарифа, така че да си помисли потребителят, че 8-те лева са 80 ст., граничеше със съвършенството на средновековните класици като Рембранд, Пикасо и Давинчи.

Така потребителите започнаха да избягват коли с надпис ЕТ и да търсят услугите на фирмите, защото можеха да бъдат сигурни в цената. ЕТ-тата от своя страна, започнаха да копират шарките и емблемите на големите фирми, за да привлекат не внимаващи клиенти, но като цяло по-голямата част от тях разбраха, че вместо да стоят и чакат някой да се излъже, е по-добре да работят за фирмата Х, защото им осигурява редовно клиенти и им поема амортизацията на колата. Но това бе достатъчно само за броени месеци.

Mагическите трикове на килограм.

Возиш се в таксито, броячът показва 3,26 лева и десет метра по-късно сумата вече е 5,43 лева. Едва ли има някой, който да не помни периода на масовите трикове с апаратите за отчитане. Не само тези дребни измами обаче генерираха приходите на таксиметровите шофьори. Имаше и още нещо (всъщност то все още го има) – не отчитането на приходи. Българинът е прословут с небрежното си отношение към касовите бележки. Никога не си ги иска, а когато някой го направи на него се гледа като на дребнав и стиснат. Така обаче той оставя вратичка на всеки търговец да не отчита приходите си и да не заплаща данък върху тях. При таксиметровите шофьори е още по-лесно, защото никой не ги надзирава, а хората обикновено бързат. Ако някой все пак им поиска касов бон, те му отвръщат с простото: ”А, фирмен разход значи. Ето тук имам една бележка за 30 лева.” и всички са доволни. Официално месечните заплати в сектора се определяха на 500-600 лева. Неофициално, варираха между 1500 и 4000 лева, в зависимост кой колко е изобретателен в изкарването на така наречената „горницата”. А споменахме ли за това, че ако не познаваш града рискуваш разстоянието от 2-3 километра да се превърне в 10-тина.

Какво означава да преядеш?.

За тези прословути суми се носеха митове и легенди, от една страна таксиметровите шофьори отричаха публично, от друга улиците все повече и повече пожълтяваха. (Защо ли?) Пикът достигна в периода 2006 г. - 2008 г., когато преди да се качи клиентът в някое такси беше задължително първо да се отвори врата и да се попита дали човекът от вътре би го закарал. Най-образно казано, дали би искал да си свърши работата. Често обаче се налагаше да се обиколят 5-6 коли, докато някой се съгласеше. Разстоянието било кратко, щяло да излезе 5 лева, а той за по-малко от 10 лева не качвал хора. Не си в неговата посока. Или просто можеше да се чуе: „Цъ, не става” и без да се дължат други обяснения. Все пак, когато някой решеше да качи клиент той трябваше да му се благодари, че е склонил да му направи услуга (нищо, че си плаща и това всъщност му е работата).

А качеството?.

Въпреки, че на въпрос не е възпитано да се отговаря с въпрос – Какво качество?
Влиза клиентът в таксито, а човекът зад волана пуши. Моли го учтиво да загаси цигарата, защото не му е приятно, а най-честите реакции бяха изсумтяване показващо без думи неприязън към претенциите му или простичкото: „Ами отвори си прозореца”. Рядко можеше да се срещне някой, който просто да се извини на клиента. Общо взето по същия начин се развиваше и диалогът, ако на потребителя не му харесваше по време на пътя да слуша най-новия хит на Азис, Анелия или някой друг от гилдията.

Като не ти харесва, оплачи се.

„На кого? А всъщност има ли смисъл?” Тези въпроси се въртяха в главата на всеки недоволен клиент. Ще се оплаче от поведението на конкретния шофьор, но какво ще последва от това. Той винаги може да го оспори като каже, че просто клиентът е бил в нетрезво състояние и за това не е пожелал да го закара, а не че не му е харесвала посоката (, за бъдем коректни трябва да кажем, че има и такива клиенти). Хайде сега доказвай, че си прав. Взимат ли се оплакванията на клиентите под внимание и случвали се нещо след това, остава в мрака на неизвестността.

Парадоксът на кризата.

След като кризата накара хората да се притесняват за доходите си и да се върнат отново към използването на такситата по-неотложна необходимост, а жълтият трудов балон в бранша се бе издул и имаше прекалено много предлагане на услугата в сравнение с новите й нива на търсене, дойде ред на качеството. От около година потребителите вече спряха да чуват „Цъ, не става”, когато питаха дали ще ги закарат. Всъщност спряха и да питат, защото никой вече не отказва. Таксиметровият шофьор пита преди да запали цигара, а клиентът сам избира музиката, която да слуша през пътя. Сметките също не се завишават. Парадоксално, но кризата направи повече за качеството на таксиметровите услуги от колкото опитите на самите фирми.

Всяко чудо за три дни.

Клиентите поне за малко се порадваха на чувството да използват нормална таксиметрова услуга без постоянно напрежение и дебнене как може шофьорът да им завиши сметката. Само няколко месеца по-късно обаче нещата започваха да придобиват същата урудлива визия от преди.

Бакшиш е процент от сумата, който се оставя в израз, че потребителят е доволен от услугата, която му е предоставена. Не обаче всички го разбират така. Или поне не всички в таксиметровия бизнес. За тях бакшиш означава негласна, но задължителна част от сметката. Примерно сметката е 7 или 8 лева, а потребителят даде 10 лева. Това, което чува от човека зад волана е простичко благодаря, след което шофьорът извръща глава в другата посока, намекващ, че е приключил взаимоотношенията си с клиента и е време той да си ходи. Разбира се някои не си тръгват току така без основателна причина, поради която ще се разделят с 2 – 3 лева. А тя не закъсня. През последните месеци все по-масово потребителите чуват фразата: „Ами нямам дребни, не мога да ви върна.” Какво трябва да направи клиентът чул това вечерта, а наоколо няма отворено заведение, в което да развали парите си? А този, който го чува неколкократно през последните месеци от различни шофьори?

Съвсем скоро потребителите вече ще научат този дребен номер и ще си носят точни пари, когато използват таксиметровите услуги. Интересно е обаче, колко още нови методи за изкарване на нерегламентирана (и често незаконна) „горница” могат да измислят таксиметровите шофьори преди да разберат, че карането на такси не е професия, от която регламентирано трябва да се изкарват милиони левове, а единственият начин да имат работа и утре е да изграждат връзка с клиентите си, защото те могат да избират. А няма клиент, който би се качил повторно при шофьор на такси, който търси начин да го изнудва.

Статията не категоризира всички упражняващи професията таксиметров шофьор и не отрича факта, че има не малко такива, които са коректни към клиентите и не изпълняват разгледаните в нея порочни практики.