20 декември 2011 г.

На Западния фронт нищо ново*


През последните 20 години, правителствата в страната се лутаха из омагьосания кръг между добри идеи, но лошо изпълнени и добре реализирани лоши идеи. За нещастие и към днешна дата все още никой не е успял да се измъкне от водовъртежа. Още по време на предизборната си кампания, управляващите лансираха идеята да бъдат раздържавени няколко енергийни компании през борсата. Акциите на държавата в електроразпределителното и електроснабдителното дружество на EVN ще се търгуват обаче от утре (21 декември) на Българската фондова борса. Държавният дял от 33% в тях ще бъде пуснат на смесен закрит аукцион срещу минимална цена за акция от съответно 1373.92 лв. и 120.31 лв.
Добра идея

Няколко са характеристиките, които превръщат това в една добра идея:

- Държавата като стопанин се провали в управлението на много от своите фирми. Стратегически дружества като БДЖ и Български пощи изгубиха пазарните си дялове и натрупаха дългове към кредитори за милиони левове. По този начин държавата дава възможност управлението върху дружествата да бъде поето от пазарно ориентирани фирми и инвеститори, с опит в съответния сектор;

- Кризата оряза сериозно източниците на приходи в бюджета и трябва да се намерят нови такива. Раздържавяването на енергийните дружества бе записано и като антикризисна мярка от самото правителство през 2010 г.;

- Раздържавяването чрез борсата ще гарантира прозрачност като ще направи явен купувачът и цената ще бъде свободно определена от оценките на самите инвеститори. Така ще се избегне разпродаването под масата на държавни активи на нереално ниски цени на приближени до властта бизнесмени ползващи се с особен статут;

- По вече показаният пример от раздържавяването на БТК през борсата, може да се очаква, че предлагането на добри компании ще предизвика интересът на чуждестранните инвеститори и те ще влязат на българската борса. Тя е и най-лесният начин за чуждестранни бизнесмени да инвестират в българската икономика. Интересът на парите отвън към предлаганите компании се очаква да се разпръсне и върху акциите на други български дружества, а търсенето ще доведе до повишаване и на цените. Имайки предвид, че част от парите за пенсия на населението са вложени от частните пенсионни фондове в акции на БФБ, ръстът на цените ще доведе и до ръст в доходността на фондовете.

Лошо изпълнение

- Дълго протакане. Почти три години минаха от както управляващите (през 2009 г. опозиция) узряха за идеята. Когато за първи път тя бе лансирана, кризата все още не бе стъпила с цялата си тежест на врата на българската икономика, Евро-съюзът не бе затънал в дългова криза, кредитните рейтинги на страните бяха първокласни и със стабилни перспективи, а инвеститорите все още вярваха, че в Европа има стабилност. Ако в този момент бяха предложени на инвеститорите държавните дялове на енергийните дружества, желаещите щяха да бъдат много повече, така цената, която можеше да се постигне за акциите несъмнено щеше да бъде по-висока от тази днес. Вместо това стартът ще бъде даден на 21 декември 2011 г. В момент, в който бъдещето на Еврозоната и това на Европейския съюз е по-неясно от всякога, а инвеститорите панически напускат региона;

- В допълнение към икономическия натиск възпрепятстващ чуждите инвестиции в България, държавата поставя и още една бариера – липсва проспект или презентация на английски. Към това можем да прибавим и факта, че не бе проведена адекватна рекламна кампания сред големите инвеститори. Така ако правителството и местните брокери очакват, че листването на държавните дялове на енергийните дружества на борсата, ще привлече чужди инвеститори, които да подкрепят със средства местната икономика и борса, най-вероятно ще останат разочаровани. Така основните играчи, които може да се очаква, че ще се включат в записването на акции, ще бъдат местни представители и вече предварително избраният купувач;

- Държавният дял от 33% в тях ще бъде пуснат на смесен закрит аукцион срещу минимална цена за акция от съответно 1373.92 лв. и 120.31 лв. Тези високи стойности на една акция, ги превръщат в бутикови. Те са толкова скъпи, че малцина биха могли да придобият част от тях. При тези високи цени ликвидността на акциите ще бъде почти нулева, защото на практика свободна търговия с тях няма да има. Инвеститорите обаче се насочват основно към ликвидни акции, с които могат бързо и лесно да оперират. При подобни публични компании, собствениците на пакетите акции, предварително договарят извън борсово цената и използват БФБ само, за да осъществят прехвърлянето на собственост. Няма да бъде и изненада ако новият собственик се окаже и настоящият, който да придобие над 95% от собствеността и отпише енергийните дружества от борсата. Така отново работата на ключовите предприятия ще потъне в мъгла.

Така цялото изпълнение на тази добра идея отново оставя горчивия привкус на нещо нагласено. На продажба с предварително договорен купувач. Неправилно проведената приватизация в края на 90-те позволи на редица незаконно забогатели да си осигурят метаморфозата на добре облечени бизнесмени. Преди няколко месеца станахме свидетели на продажбата на Булгартабак на фирма, чиито собственици не станаха напълно известни, а поетите от тях ангажименти може и никога да не бъдат спазени. На този фон логично, както държавата се опитва да заобикаля прозрачността в прехвърлянето на нейната собственост, така и парите на чуждите инвеститори ще продължат да прескачат икономиката й. По предварителни данни преките инвестиции в страната за януари – октомври 2011 г. възлизат на 668 млн. евро (1.7% от БВП), при 1126.6 млн. евро (3.1% от БВП) за януари – октомври 2010 г. или спад за последните 12 месеца с (40.7%), а спрямо януари-октомври 2009 г. е (71.4%).

Материалът е с аналитичен характер и изразява собственото мнение на неговия автор.

*Роман от немския писател Ерих Мария Ремарк (1898-1970), публикуван през 1929 г.

18 декември 2011 г.

Драсни, пални, количка


Почти месец вече, една малка част от българското общество си има ново хоби – да пали коли. Това шокира привидно спокойно живеещите граждани. Най-важното в случая е обаче, че месец след първата подпалена кола, полицията не само все още не знае кой е извършителят, но и какво иска да покаже с този акт. Лутайки се в безумни обяснения, догадките приличат на хвърлени със затворени очи стрелички по мишена: пироман изпитващ душевен оргазъм от пламъците, война между застрахователни компании в стил средата на 90-те, насърчителна кампания за използване на платените паркинги, опит да се дестабилизира държавата, акция на престъпния контингент, с която иска да отклони вниманието на полицията и обществото от знаково разследване, терористични атаки или просто на група пешеходци им е писнало от нехайството на собствениците на автомобили и безхаберието на държавата при съвместното съжителство между стоманата и пешеходците. Или казано по просто: „Не се бутайте, версии ще има за всички.“ Ето това е истинска демокрация и пазарна икономика –можеш да си избереш дори и версия, която ти харесва. МВР обаче съсредоточи усилията си не да разбере коя от всички догадки е истинската, а да произвежда нови и нови такива. Общото между всички версии, които се тиражират към момента е, това което една водеща от популярна телевизия представи като обединяващо между палежите: „Запалените коли са на различни застрахователи, различни марки, различни райони на палежи, по различно време на денонощието....“ С други думи – общото е, че нямат нищо общо.

За смисъла

Работата на органите на реда по палежите на автомобили обаче правят много по-дълбок разрез в социума и представят грозната картина на привидно Европейската страна – ниско качество на институциите в страната. Когато държавата не изпълнява своите функции, всеки сам става държава и определя кое е редно и кое не според собствените си разбирания, след това се опитва да принуди всички да правят това, което той смята за редно. Подпалването на десетки автомобили под носа на МВР е не само звучен шамар, но и плюнка в лицето на институцията. След цял месец оперативна работа, няма обвинени, а само задържани по подозрение. Също както пламъците на огъня се разпространяват бързо, така и безпомощността на органите на реда, катализира разпространението на епидемия от палежи. Това допълнително затруднява работата на полицията, защото вместо да търсят един човек или група с определен мотив, те трябва да търсят много хора и групи с различни цели и идеи.

Обвинявайки лекарското съсловие, че поради небрежност на негови представители, редица пациенти са загубили безсмислено живота си поради закъснялата им реакция, МВР също не прави изключение. Нека да си зададем хипотетичният въпрос, а ако в случая не бяха палежи на коли, а разпространение на наркотици или зараза, най-вероятно половината от населението на страната щеше да се е превърнало в наркозависими или да е мъртво, преди началниците в МВР да се замислят, че май има проблем. Интересно, след като не можем да опазим сигурността вътре в страната как очакваме, че някой би ни повярвал, че можем да опазим останалите страни от Шенгенското пространство. Да, България изпълни всички технически изисквания, но не разбра най-важното – може да имаш хиляди камери, но за да има смисъл от тях те трябва да гледат в правилната посока. Така и разполагайки с една от най-многочислените полицейски служби, 60 хиляди служители цял месец не могат да разберат кой и защо пали колите на данъкоплатците.

Включването на Държавна агенция „Национална сигурност” (ДАНС) трябваше да засили работата на МВР, но показа не само колко е безсилна българската полиция в опитите си да съблюдава за реда и сигурността, но и че работи според поръчките на управляващите, а не според разписаните й в закона дейности. Отваряйки интернет страницата на агенцията (http://www.dans.bg/) ни посреща надпис:

"Държавна агенция „Национална сигурност” е специализиран орган за контраразузнаване и сигурност, чиято основна мисия е разкриване, предотвратяване, пресичане и неутрализиране на заплахите за националната сигурност."

Оказва се, че хулиганството, за каквото се води според законите на страната подпалването на автомобили, всъщност е заплаха за националната сигурност. А като какво ли би било категоризирани по-тежко престъпление като изнасилване? Всъщност не само ДАНС от силовите органи се занимават с нетипични за тях дейности. Само преди няколко месеца Главна Дирекция "Борба с Организираната Престъпност" (ГДБОП) се притече на помощ на журналистката от БТВ Миролюба Бенатова, за да възстанови блокираният й профил в социалната мрежа Facebook (Фейсбук). (Явно и подобни престъпления застрашават националната сигурност.) Ако обаче приемем, че палежите на автомобили наистина е престъпление касаещо националната сигурност, то тя всъщност не се застрашава от анонимните подпалвачи, а от неадекватността на служителите на МВР.

Мнението на премиерът по темата е спорно: „Най-правилно е случаите с палежи на коли да не се отразяват от медиите.Като се гледат по телевизията как им горят колите и палят пак.",обясни Борисов. Между тези думи може да се прочете нескрита тъга по отминалият управленски режим, по времето, на който нямаше престъпност, защото просто не се позволяваше на медиите да говорят за престъпления. Всички живееха с илюзията, че престъпления в страната не се случват, защото полицията си върши перфектно работата. Всеки може да си направи извода, колко е безсмислена, обидна и малоумна репликата на премиера, само като се върне 25 години назад във времето. Споменът за аварията в Чернобил и полелият децата ни радиационният дъжд е още жив във всеки.Тогава отново с подобни аргументи управляващите предпочетоха да замълчат и да не обявят публично случилото се.

От друга страна, наблюдавайки волните интерпретации на медии отдавна забравили, че те трябва да отразяват безпристрастно събитията, които се случват, а не да създават сензации, думите на премиерът придобиват някаква логика. Все пак безумното нагнетяване на обстановката от страна на някои медии показва, до колко ниско ниво са паднали в алчността си за повече шокиращи новини. Също както продавачите в магазини продават алкохол и цигари на непълнолетни деца, те ни заливат с безумни думи, за които никой не носи отговорност. И все пак именно информацията може да ни предпази, а не политически поръчаното мълчание.

Добрата новина

Нищо друго не може да обедини така силно хората от колкото тежката трагедия. Доказаха го жителите на село Катуница, които се изправиха заедно и казаха „Не“ на терорът си от феодална фамилия. Видели безсилието на полицията да опази автомобилите им, хората започнаха да се обединяват в доброволчески патрули, които да следят за безопасността. Добрата новина е, че след толкова години на разделение, хората отново са заедно и са готови заедно да се борят за едно по-добро утре.

Лошата новина

Все пак остава отворен въпросът, дали поради отсъствието на адекватна реакция на органите на реда, скоро до заглавията за поредния запален автомобил, няма да се наредят и такива за пребити от граждани хора, които просто са минавало покрай паркирани коли и са изглеждали подозрително на собствениците им.

11 декември 2011 г.

Изборът на Стоян


Стоян изпращаше поредния си клиент с намусена физиономия и мъмрене под нос, когато телефонът му иззвъня.

- Ало.
- Здрасти Стояне, какво правиш? – се чу глас от другата страна на слушалката. Беше неговият стар приятел Петър.
- Работя бре, какво може да правя друго в събота. – отговори с лека насмешка Стоян.
- Хубаво, какво ще правиш довечера?
- Нямам планове.
- Приятелката ми ще празнува рождения си ден вкъщи. Общо взето ще се съберем да се почерпим, без особено голям шум. Та ще кани и неини приятелки, които са свободни, и си мислих, че ако искаш може да се присъединиш. Хем да се видим, хем може и да се запознаеш с някоя мома. – подхвърли шеговито Петър.
- Ммхъъъъъъъ – само изсумтя одобрително Стоян – ами значи ще дойда.
- Добре, до довечера.
- Да. Ще ти се обадя като съм на спирката да дойдеш да ме вземеш, че не си спомням много района, в който си. – с това Стоян приключи разговора.

Стоян познаваше Петър от 10 - 12 години. Двамата бяха родени в Бургас. Там често се събираха заедно. След като продължиха към висшето си образование в София, животът им предостави различни пътища и все по-рядко им се отдаваше възможност да се видят. Докато бе студент, Стоян започна работа като хамалин. Стана един от онези „студенти хамали”, а Петър успя да постъпи на стаж в една фирма, където в последствие му предложиха работа. Когато се виждаха за по бира, Петър често обясняваше на Стоян как трябва да зареже това хамалство и да си потърси работа по специалността. Да пробва да отиде някъде на стаж, все пак част от лекторите му в университета работят или са собственици на фирми. Стоян обаче бе доволен от това, което има. Работа без фиксирано работно време, без да е длъжен да ходи всеки ден, даже си избираше кога да отиде, а заплащането бе много над това, което получаваше Петър. Свободата на това някакси му харесваше и всеки път намираше какви ли не обяснения за това как не може да се откаже от хамалството. „Трябва да ходя на лекции постоянно и нямам време, трябват ми пари, за да се издържам, няма къде да ходя на стаж, защото аз, това което уча, никъде не се прави в България и т.н.” Това бяха част от аргументите му. Като студенти прекарваха редица срещи в пламенни спорове, в които Петър обясняваше, че всичките му пречки могат да бъдат преодолени с по-добро организиране на приоритетите. Ходенето на лекции може да се уреди и с разговор с преподавателите, липсата на пари може да се преодолее с по-малко средства за алкохол и оптимизиране на разходите по заведения, а за стаж му бе достатъчно да се поогледа сред преподавателите и просто да попита. Това бе пътят, който Петър бе изминал и знаеше, че може да се извърви от всеки, стига той да опита.

Така през последната си година в университета, Стоян най-накрая започна да се замисля какво да прави с живота си след дипломиране. Започна да гледа обявите за работа и да ходи по интервюта. Ето как стигна и до магазина за авточасти, в който работеше днес. Заплатата не бе висока, но пък и той се научи набързо как да изкарва пари и за себе си. Самият факт, че учеше в университет за инженер, му помогна да се отличи с интелигентност сред колегите си в магазина, които нямаха дори и завършено средно обазование. Така бързо успя да се издигне до заместник-управител. В началото всичко бе идеално. Беше доволен от заплащането (и от неофициалното), работеше в събота, но пък можеше да си вземе един от почивните дни през седмицата и така да ходи на лекции, а материята му бе близка до това, за което учеше. Но така бе само в началото. В последствие всичко започна да го дразни. Започна да се оплита в интригите на колегите си, започна да не харесва заплащането, отношението на шефовете си и най-вече клиентите. „Абе, онзи няма пет лева в джоба си и не знае какво е това шарнир, тръгнал да ми кара кола. И виждаш ли, батенце, ми идва и – ама може ли да е по-евтино. Еми, не може да е по-евтино. Колкото струва – толкова. Идва да ми иска бутало, викам какъв размер – ама то и размери ли имало. Ами има бе, тъпак, като не разбираш отиди в един сервиз и дай на майсторите да ти оправят колата. Ама то щяло да струва пари. Ще струва, моето момче, като си скръндза да си купиш нова кола, а търсиш евтиното, така ще е.”

Петър също имаше проблеми в работата си и така срещите им се превърнаха в отдушник от натоварения делник. Всеки път завършваха с много изпит алкохол и почти никакви спомени. Но двамата се чувстваха по-добре. Хубаво е да знаеш, че имаш някой близък човек, който същевременно е далеч от живота ти и можеш да споделиш с него проблемите си и да поискаш страничен и безпристрастен съвет. В един момент Петър реши, че не харесва това, в което го превръщат проблемите му. Работа, проблеми, вечери, изпълнени с алкохол и нерви, минимален личен живот. Напусна работа, започна да ходи по интервюта. Намери си нова работа и нещата се промениха. Получи всичко, за което е работил и искаше. Бе доволен от заплащането си, напрежението го нямаше, работата му харесваше и личният му живот започна да се движи в желаната от него посока. Така, в срещите им той започна да убеждава Стоян, че е крайно време да промени нещо в живота си. Да си потърси нова работа, с перспектива. Стоян обаче бе намерил новите си аргументи, с които да опонира срещу промени. Някак си всички проблеми бяха започнали да осмислят живота му и го беше страх, че ако остане без тях няма да знае какво да прави. Беше приел просто, че нещата са такива и ако напусне, ще бъде за него все едно, че се е предал. Ако отиде някъде за по-ниска заплата, но с перспективи за развитие и бъдеще, ще е огромна крачка назад. Не искаше да работи нещо друго, ако не е свързано с това, което е учил, защото иначе си е пропилял годините в университета. И накрая, искаше някак си някой да му го поднесе.

Петър го покани на партито на приятелката си, защото се измори да му повтаря едно и също: „Трябва ти промяна.” Изумяваше се от това как може Стоян да отделя толкова много усилия и време, за да убеждава всички и най-вече себе си, че нищо не може да се направи, а не отделя и една минута, за да помисли какво може да се направи. Петър бе решил, че ако се запознае с някое момиче, това може да му даде стимул да направи промени в живота си.

- Хайде бе, от кога те чакам. Замръзнах тук. – се провикна Стоян през хората на автобусната спирка.
- Идвам де, спокойно – каза Петър.
- Добре хайде, да минем през магазина да си взема аз за пиене.
- Аз съм взел достатъчно, не се притеснявай.
- Абе, аз да си взема една бутилка, пък ти нека си имай пиене. Като ми свърши, ще пия от твоето.

След като минаха през близкия магазин, двамата се запътиха към квартирата на Петър. Там приятелката му завършваше подредбата на масата. Почти всички приятели, които бе поканила, щяха да видят за първи път апартамента, в който живеят с Петър, защото го бяха наели само преди няколко месеца. Това я караше да се чувства още по-притеснена и се опитваше да изпипа всеки детайл, за да спечели възторженото мнение на гостите си. 

Входната врата се отвори. Домакинята се затича да даде чехли на госта. Стоян обаче махна решително с ръка и заяви, че това е за разглезени хора само, а той не е такъв. След това бръкна в джоба си и извади отскубнато цвете, което бе взел от саксията си вкъщи. Връчи го на момичето с думите:

- Къде каза, че ви стоят чашите, че съм си взел тук една бутилчица ром.

Тримата отидоха в кухнята. Докато домакинята търсеше в каква чашка да потопи корена на цветето си, а Петър разказваше какво му се е случило от последната им среща насам, Стоян видя чашите през витрината на шкафа и бръкна, за да си вземе най-голямата. Приятелката на Петър се опита да възрази на неговото самообслужване като му обясни, че тъй като няма да имат достатъчно стъклени чаши за гостите, са решили всички да използват пластмасови.

- А, аз в такива не пия. Тази си ми е най-удобна. – и докато изричаше това, Стоян вече беше напълнил половината.
- Е хайде тогава, тъй като първи дойде, ще ти разрешим. – възкликна младото момиче, поставено пред свършен факт.

След като и Петър си напълни една чаша, двамата със Стоян седнаха на дивана. Петър отново се опита да продължи с разказа си. В това време първият гост позвъни и приятелката на Петър излезе, за да го доведе от автобусната спирка.

- И ти разказвах, Стояне, ходихме до Бургас миналата седмица. Малко в отпуска.
- В Бургас? – възкликна Стоян. И какво прави в тази дупка?
- Ами, взехме си отпуск и двамата и се прибрахме, за да видим нашите.
- И к’во има в този мизерен град? Надрахте ли се като животни в някоя кръчма?
- Е не, ходихме до село, за да помогнем на нашите да приберат дървата за зимата. Видях се с едно-две приятелчета, видях и новия център на града, който е направила общината…
- Оооо, имаме нов център. Те след като толкова окрадоха, са решили да направят нещо. Абе така е, ние сме смотана страна. То не може да ми правиш с 10 лв. корупция. Всички са помияри тук. Ей затова нищо не става. Ама то такъв си ни е манталитета, на помияри. – започна да се възмущава Стоян.
- Е, сега чак пък - не си прав. Та ти говорех за новия център. Станал е доста добре – раздвижен, интересен. Хубаво е, че се случват някакви нови неща в града - тук Петър отново бе прекъснат.
- Абе, какво се случва - окрадоха всичко. Онзи ден премиерът е празнувал първия си спечелен милиард. Ама така е, като всички са мутри и той най-голямата.
- Е, чакай сега, първо, какво общо има премиерът с града. Самият център е построен по Европейски проект, спечелен от общината. Второ, кой каквото си има и си иска, това да си празнува. Дай да гледаме себе си.
- Какво да гледаме себе си, всички са крадци. Оня нали от моите пари е откраднал, за да го направи този милиард, бре.
- Ти пък от къде знаеш, че е празнувал това?
- Един, дето е бил там ми каза.
- Да бе, то цялото правителство се изрежда, за да ти дава отчет. Та ти кой си и кого познаваш?
- Е добре де, не лично на мен, ама тоя е познат на един приятел на колегата от магазина, който му го е казал.
- Ох да, да, да. На чичо му, стринката, на девера … - възмути се Петър – интелигентен човек си, спри да вярваш на такива неща и гледай себе си.

Врата се отвори и влезе приятелката на Петър с първите гости. Стоян обаче не обърна внимание и продължи да развива своята теория.
Половин час по-късно вече всички гости се разхождаха в апартамента. Стоян се запозна междувременно с един-двама души, но инцидентно. Бяха се опитали да си сипят от бутилката ром, която той си бе донесъл, а на него не му хареса особено много. След като почти вече я бе преполовил, той отново се намираше на дивана.

- О, тази книга е много добра. – говореше Петър на един от гостите. С него имаха общо хоби – и двамата бяха привлечени от магнетичната сила на финансовите пазари и в свободното си време търгуваха на тях със скромните си спестявания. – Черният лебед е книга, която ти показван начин на подход към заобикалящите ни неща. Есенцията се базира на това, че през 17-ти век хората в Европа са вярвали, че всички лебеди са бели. Правени са били хиляди изследвания и всички от тях са завършвали с една и съща констатация – лебедите са бели. След като хората са открили Австралия, са направили само едно изследване и са открили, че има и черни лебеди. Та основният извод е …
- И изводът сега какъв е, братленце? – Стоян прекъсна рязко Петър. - Ама те хората, виждаш ли, правят нещо. Опитват се. А ние тука сме помияри, то и на другите места има корупция, ама тук с 10 лева правиш корупция.
- Стояне, почакай малко. Остави ме да се изкажа, ти тази книга дори не си я чел.
- Няма значение, защото то си е така при нас.

Докато Петър се опитваше да накара Стоян да го остави да се изкаже, разговорът премина в различна посока. От другата страна на Стоян на дивана, стояха младо момиче с приятеля си и той веднага умело и авторитетно се включи в техния разговор с новината за първия милиард на премиера, която той знае от първа ръка. Докато разпалено обясняваше какви помияри са българите, той прегърна с една ръка момичето. И то, и приятелят й останаха изненадани от това, но Стоян видимо не се интересуваше. Момичето се опитваше да се отдръпне, докато приятелят й наблюдаваше стриктно волностите на Стоян да не се разпространят повече от приятелска прегръдка. Все пак бе на гости, а и виждаше Стоян за първи път. Няколко минути по-късно Стоян остави момичето тъй като ръката му бе по-необходима, защото с другата пушеше цигара и нямаше как да по друг начин да надигне отново чашата си. В същия момент другото момче прегърна веднага приятелката си и я придърпа към себе си. Когато Стоян се обърна отново, той се озова пред гърбовете на младата двойка. От другата си страна обаче чу гласа на Петър.

- Тези акции ми се струват подценени. – бе успял да продължи разговора си Петър.
- Да, и аз така мисля, а и тенденцията в момента в глобалната икономика е всичко да върви към зелена енергия….
- Ей, това е истината, батенце – намеси се внезапно Стоян в разговора. - Ама не, то в тази държава не може да се случи това. Тук само крадци и мангали живеят. Той, премиерът, казва какво ще се случва, сега иска само неговите фирми да завземат икономиката. Еми то не може сега с 10 лв. корупция да правиш, бе. В цял свят се краде, ама тука се осират вече.

Докато Петър се опитваше да вземе думата от Стоян, за да му каже, че това, което говори не е изобщо по тази тема, а и вече чува за пореден път излиянията на подпийналия си приятел, до Стоян седна един от гостите. Той носеше пластмасова чиния, в която си бе сложил от подредените мезета и хапки на масата в кухнята. Стоян го забеляза и още не довършил изречението си юнашки заграби с шепата си част от филето в чинията.

- Стояне какво правиш? – бутна го веднага Петър. Не яж от чинията на момчето.
- А? Що? – попита видно неразбиращ Стоян.
- Ами, защото първо не е културно да ядеш от чинията на другите хора. Второ, не познаваш това момче. И трето, на него може да не му е приятно да му ядат от чинията. Ето, видя в кухнята на масата къде са мезетата. Отиди, вземи си чиния, поставени са също на масата и си сложи колкото искаш. Ако не ти стигне ще ида да ти взема още, не се притеснявай - има достатъчно за всички.
- Абе, той е наше момче. Не се сърди. – аргументира се Стоян.
- Ти дори не му знаеш името, за да обясняваш, че е наше момче.
- Не, не, няма проблем. – каза момчето и се усмихна в знак на проявено разбиране към вече добре подпийналия Стоян. - На всеки се случва сега. Объркал се е просто.

Стоян се усмихна и пресуши чашата си. След това стана и се запъти към кухнята, за да я напълни. 

В кухнята домакинята стоеше с още три нейни приятелки и си говореха спокойно. Стоян се удари във вратата, но влезе уверен в стаята.

- Охооо, какво имаме тук? – възкликна закачливо той.

Домакинята тръгна към него с думите:

- Ела да те запозная с едни мои приятелки.

Стоян си каза набързо името, но преди да им обърне каквото и да било внимание, хвана бутилката и напълни чашата си. След това се обърна и каза:
- Хайде вече наздраве. Ама вие тука не пиете изобщо, какви са тези неща.
- Е, ние сме жени. Не може да се наливаме с алкохол. – отговори вежливо едно от момичетата.
- А, не може? Само се правите на невинни тука. – разкритикува я Стоян.
- Ти от къде си? – реши да смени темата момичето.
- Аз ли? Аз съм от Бургас.
- Аз имам много приятели от там. Всички са само хубави хора. Не съм ходила в Бургас, но трябва да отида някой път. – възкликна тя.
- Кой бе? – подскочи и повиши тон Стоян - Какви хубави хора? В този град са само помияри. Там няма хора. Какво ще му гледаш? То там няма нищо. Само една кочина със свинете в нея.
- Е сега, защо говориш така? Аз имам толкова хубави впечатления от моите приятели.
- И те са помияри. – продължи да се кара на момичето.
- Добре де, ти също си от там. Значи и ти си такъв.
- Кой, аз ли? Аз не съм такъв. Аз дойдох в София, а там останаха само най-тъпите, защото никой не ги иска никъде. – отговори уверен в аргументите си Стоян.
- Това не е много правилно мислене. Все пак сигурна съм, че има съвсем нормални и готини хора, които съзнателно са поискали да останат там. Водят си своя живот и са щастливи. Това, че ти си дошъл в София, не означава, че си нещо повече от тях или че си постигнал нещо повече.
- О не, означава. – отново започна да повишава тон Стоян. - Няма нормални хора, които да не искат да се махнат от там. Там е една помийна яма. Няма нищо в този град. Само селяндури.
- Е защо мислиш така? Дай ми пример?
- Защото си е така, какъв пример да ти давам? Аз щом ти казвам е така. – отсече авторитетно Стоян.
- О не, отказвам се. С теб не може да се говори. Ти си като дървен философ, който не слуша никого освен себе си. – каза момичето, което се измори от виковете на Стоян и постоянните обидни думи, които се сипеха от устата му.

Стоян вдигна победоносно глава доволен, че не са успели да му противоречат и се обърна към масата с мезетата. До едната чиния той видя купичка пълна с топено сирене. Взе едно хлебче и бръкна с него вътре, за да загребе повече. В този момент домакинята му направи забележка.

- Стояне, недей да бъркаш така в купичката. Ето, до нея сме сложили лъжичка. Вземи си с нея и си намажи на филията.
- А, че защо? – с нескрито учудване попита той.
- Ами на някой от гостите може да не му бъде приятно след това да си намаже.
- На кого? – продължи да пита Стоян докато дъвчеше.
- На мен например.
- Е, на мен пък не ми пречи. – отсече Стоян и се запъти към другата стая.

Около масата в хола се водеха най-различни разговори. Стоян разбута хората, за да стигне до Петър. След това се заслуша какво говори. Петър разказваше на няколко от гостите случка от неговото ежедневие - как му се е наложило да обикаля по всички аптеки в столицата, за да намери определени хапчета, предписани му от лекаря. За негов лош късмет се оказало, че тези хапчета са спрени от производство преди 5-6 години и никъде не може да ги намери.

- Абе ти много си се изнежил? Обикалял малко. Ама така е, ти по-далеч от леглото и стола не отиваш, а и по цял ден пък затлъстяваш зад онова бюро. Тебе да не те накара човек да походиш малко пеш. – намеси се с висок тон Стоян в разговора.
- Стояне, моля те не викай. Всички те чуваме добре. Не ми е за ходенето, друга ми беше мисълта. Как така може този лекар да не знае, че от 6 години това лекарство изобщо не се произвежда?
- Не ми ги обяснявай ти тия на мен. Ти си станал такъв мързелив пор. Какво правиш събота и неделя? Лежиш ми по цял ден.
- Е, не е точно така. Почивам си. Върша си различни неща.
- Аз, батенце, съм в планината. Това е моята религия. Качвам се горе и забравям за всички. Ама там не е за всеки. Такива като Вас там не могат да оцелеят. Вие сте мързеливи. Ако ви изпъна да качате един баир, ще си останете долу.
- Стояне, радвам се, че ти харесва да ходиш по планините. Аз не съм такъв човек. На мен не ми доставя удоволствие да прекарам свободното си време в катерене по чукарите. Аз си имам свой начин да си почивам и да се зареждам с енергия. - обясни Петър.
- Да бе, да. Ти си една мърда. – започна отново да вика Стоян и да казва обидни думи на домакина си пред гостите. - Станал си един пор. Къде ми се зареждаш с енергия? По цял ден лежиш. Ако те пусна в планината не можеш да оцелееш и 2 мин.
- Стояне, първо спри да викаш. – направи му поредната забележка Петър. - Късно е и комшиите вече са си легнали. Второ, спри да се изразяваш с тези думи. Виждам, че си пил, но се дръж малко по-прилично. Ти не ме слушаш какво ти казвам, нито знаеш как си прекарвам свободното време, за да правиш такива изводи.

След тези думи Стоян се изправи и още по-високо се провикна.

- Абе какви комшии, бе? Да им го натаковам на тях. Аз съм решил да си правя кефа, не да се съобразявам с тях. Те са шибани помияри. Какво ще им се мазниш. – разговорите на цялата маса спряха и погледите на всички се обърнаха към Стоян.
- Стига си викал ти казах. На никого не се мазня, просто се съобразявам хората, с които живея.
- А те съобразяват ли се с теб? – попита Стоян.
- Да, съобразяват се.
- С мен никой не се съобразява. Затова и аз с никой няма да се съобразявам. – отсече Стоян и блъсна с юмрук по масата. Петър веднага му направи поредната забележка.

След всичко това Петър вече се чудеше къде да се скрие от срам. Всичко му се струваше като кошмар и се надяваше, че скоро ще се събуди. Стоян му бе приятел. Имаха много хубави спомени заедно. Знаеше и че в момента животът на Стоян не бе розов. Единият бе успял да подреди живота си, а другият не. Изпитваше съчувствие и му се искаше да вярва, че приятелят му не е такъв, защото преди години бе друг. „Сигурно има кофти момент“ си мислеше Петър. Всичко това го караше да продължава да стиска зъби и да не изхвърли Стоян през вратата. В този момент обаче просто му се искаше да върне времето назад и да не го бе канил. Забележките му явно не означаваха нищо, а поведението на приятеля му бе не само неуважително към гостите, но и към него самия.

- Моля те, свали си ръцете от мен. – чу се женски глас, който погледът на Петър последва.

Стоян бе прегърнал едно от момичетата и се опитваше да свърже някакво изречение от поредната си назидателна реч.

- Защо? – усмихващ се я попита Стоян.
- Защото не ме познаваш, нито аз теб, за да ме прегръщаш. – обясни момичето.
- О, ти си една голяма кучка. Надушвам те аз.

В този момент Петър се намеси и дръпна Стоян за ръката.

- Какво правиш? Остави момичето намира и спри да й говориш такива глупости.
- Спокойно бе. Какво ми се панираш? Тая ме желае, батенце. Аз ги разбирам жените.
- Ти, защото много ги разбираш жените, затова си сам.
- Абе, как се казваше тая? – игнорира забележката Стоян с нов въпрос.

Докато двамата спореха, момичето отиде да си вземе довиждане с домакинята. Видяли случката и изморени от безсмислените крясъци на Стоян, останалите гости, използваха това като повод те също да се насочат към вратата. „Много късно стана. Нали знаете, че живеем далеч. Утре трябва да ставам рано.“ – всяко извинение влезе в употреба. Така само за няколко минути апартаментът опустя.

Стоян не се притесни, че другите си тръгнаха. Взе една от чиниите и изсипа в нея всички мезета, които бяха останали. След това седна на масата и започна с две ръце да яде. Петър продължи да го мъмри за поведението му. Обясняваше му какви глупости е правил и казвал на хората, какво неуважение е проявил към всички и как го е срам от него в момента. Стоян обаче не му обръщаше внимание, а само се забавляваше на случките, които му се разказват. След като опразни чинията, той стана и каза:

- Е, то май и аз е време да си тръгвам.

На следващия ден Петър отвори очи с надеждата, че е сънувал кошмар. Уви обаче, разхвърленият хол и препълнените пепелници започнаха да възстановяват кристално и в детайли предходната вечер. Той и приятелката му се спогледаха.

- Един ден ще си спомняме за тази вечер и много ще се забавляваме като я разказваме на приятелите ни. – опита се да я разведри Петър.
- Повече да не си го поканил. Развали вечерта на всички.

В този момент телефонът на Петър иззвъня. Беше Стоян.

- Стана ли бе? – попита Стоян.
- Да, станахме.
- Абе, аз снощи се понапих малко. Много ли съм се изложил?
- Ами меко казано, да. Викаше по хората, не ги оставаше да се изкажат, говореше глупости на всички. Гостите се чудеха от къде сме те изкопали.

След тези думи Стоян започна да се смее.

- Голяма работа сега пък е станала. Тия били много изнежени бе. Кажи им, че ако има нещо – няма нищо. Хайде и другия път пак да ме поканиш.

20 ноември 2011 г.

Бюджет 2012 - плюс минус една добавка


Добавката за прослужено време ще отпадне не само от заплатите на държавните служители, но и от възнагражденията на всички българи. Това стана ясно от думите на вицепремиера Симеон Дянков на пресконференция през миналата седмица.Съгласно постановление на кабинета “Станишев” от 2007 г. в момента всички работещи получават допълнително възнаграждение от минимум 0,6%. След като народното събрание прие на първо четене бюджет 2012 г., двата най-големи синдиката в страната КНСБ и "Подкрепа" поставиха тази подхвърлена реформаторска идея в центъра на техните предстоящи протести. Въпреки че синдикалните организации често отстояват позиции противоречащи на всякаква икономическа логика, те имат и своята определяща функция за баланса в отношенията между работник и работодател.

Колко добра е обаче е идеята да се премахнат добавките за клас прослужено време?

Смисълът на въпросната добавка е да се бори срещу пораждането на социално неравенство в икономиката. Да даде сигурност на работниците, че дори и работодателят да не оценява реалните компетенции и опит на служителите си, държавата му гарантира, че неговите права няма да бъдат нарушени. Тъй като няма универсално приета система, според която всеки работник в страната, без значение какво и къде работи, да бъде оценяван на равна база, държавата приема логиката, че по-дългият трудов стаж, би следвало да бъде комбиниран и с по-висока квалификация, знание и умения на определен служител.

Увлечено в опитите си да спести средства на бюджета, които да се пренасочат към други институции, правителството забравя, че то като работодател може да променя собствените си условия, които предлага, а не е длъжно да променя цялото трудово законодателство. През годините държавата успя да се покаже като неефективен работодател. Такъв, който не е загрижен за качеството на служителите си и на тяхната работа. Така тя сама създаде предпоставки, в които служители й да прекарват по-голямата част от времето си в бездействие, от колкото в ефективна работа. В ръководството на държавната администрация днес изглежда, че не се влага икономическа логика, а се уповава на социална такава – държи раздут щат от бездействащи чиновници само, защото съкращенията ще бъдат скъпи и ... нехуманни към хората. При тези обстоятелства, добавката върху заплатата за клас прослужено време започва да се получава от служители, които през годините са имали минимална производителност на труда си, но са се крили успешно под бюрото. В частния сектор обаче нещата не стоят по този начин. Работодателите упражняват много по-стриктен контрол над качеството на служителите си и тяхната производителност. Водени от икономическата логика те наказват бездействието на служителите с уволнение и работата се поема от нови.

Разбира се, доброто управление е това, в което икономическата логика е добре балансирана със социалната. Предлаганата от Симеон Дянков реформа в заплащането на държавните служители определя 70 % твърда част и до 30 % да се формира на база на представянето на служителя в работата.С допълнителните бонуси служителите ще могат да получават до 100% бонус върху основната си заплата, ако се докажат като надеждни специалисти в работата си. При тази схема отпадането на добавката за клас прослужено време за служителите ще бъде заменена от приетата бонусна система. Все пак логично е след като имаш по-дълъг трудов стаж да имаш и повече знания и умения, които да ти позволят да се справяш по-добре в работата си от хора без твоя опит.

В частния сектор обаче прилагането на бонусни системи не е задължително, а индивидуално решение на работодателите. С други думи ако добавката отпадне за всички работници, то тя няма да има заменяема алтернатива и реално ще доведе до понижаване на доходите. Това само по себе си поставя под съмнение очакванията на финансовия министър, че икономическият подем на страната ще се осъществи на база повишаване на потреблението. В науката все още няма познат подобен феномен, в който икономическата логика да показва, че при понижаване на доходите ще се повиши потреблението. Към това може да се прибави и темпът на увеличение на потребителските стоки, който на годишна база за месец октомври е в размер на 3.5%. 

Друг отрицателен ефект, който ще има премахването на конкретните добавки е и за приходите на самият бюджет. Данъците, които всеки работник плаща се изчисляват върху работната заплата плюс надбавката за клас прослужено време. С други думи премахването й ще доведе до по-ниска облагаема стойност, а от там и по-ниски приходи в бюджета.

От гледна точка на статистиката, премахването на конкретната надбавка ще даде отражение на средната работна заплата, която ще намалее. България е на последно място в ЕС по този показател. Така с този ход правителството вместо да направи крачка напред в подобряването му, ще спомогне за затъването в дъното на скалата.

Друг парадокс, който се получава е, че една не малка част от работодателите на практика не заплащат дължимите суми за клас прослужено време на своите работници. Те заобикалят закона като ги включват към договорената работна заплата на служителя. Например, ако работникът получава брутно възнаграждение от 800 лв. работодателят му трябва да му изплати полагащите му се за (да кажем) 10 г. трудов стаж 48 лв. Той обаче му разпределя възнаграждението по следния начин 755 лева основна заплата плюс 45 лева надбавка. Ето защо голяма част от младите дори не знаят за съществуването на добавката, която има законово право да получават. Парадоксалното в тази ситуация ще бъде, че държавата вместо да накаже некоректните работодатели, които заобикалят законите й, тя по този начин ще ги възнагради и ще им позволи да намалят заплатите на своите служители. Спестените средства обаче реално ще бъдат прекалено недостатъчни, за да се реинвестират във фирмата или да се използват по един или друг начин за подобряване на условията на труд и подкрепа на икономиката. Така те ще останат като допълнителна печалба за работодателя и ще спомогнат за увеличаване на социалното неравенство в обществото.

Ето как една подхвърлена идея и необмисленото й приемане, може да превърне икономическата логика зад нея, в бумеранг, който вместо даде положителен ефект за възстановяването, ще окаже допълнителен натиск върху домакинствата и бюджета на страната. В разногласията обаче дали да я има конкретната добавка или не остава отворен въпросът, по какъв начин държавата ще насърчи повишаването на вътрешното потребление при намаляващите доходи на населението и високата безработица.

3 ноември 2011 г.

Европа забрави, че Троянският кон не е само компютърен вирус

Интервю по темата за искания референдум в Гърция с Христо Христов в предаването INVESTBOOK на телевизия BULGARIA ON AIR

1. Г-н Христов, как оценявате вие решението на гръцкия премиер Папандреу?

Един изцяло политически ход. Така да се каже, това, което подмитаха през последните години Европейските лидери под килима, е на път да излезе. Фокусът до момента беше основно върху спасяването на Гърция от останалите страни членки на Еврозоната. За неразумното поведение на страната трябва да плати европейският данъкоплатец. Основният проблем обаче е, че Европейските лидери се опитваха да избягат от въпроса на данъкоплатците – защо продължихте да давате пари на Гърция и защо нямаше санкции за страната след като не е спазвала правилата за стабилност. Това някак си преекспонира спасяването на Гърция като знак за стабилност в Съюза и постави нещата като: или спасяваме Гърция, или всички фалираме. Така се стига и до днешната ситуация. Когато опрощаваш на някого 50% от задълженията му, защото той е прекалено голям за теб, за да го оставиш да фалира, нормално е той да поиска и останалите 50% или просто да поиска още.

2. Изпадането в незабавен фалит на Гърция и евентуално връщането им към драхмата няма ли да им помогне в последствие по-бързо да наваксат спада си вместо да се подлагат на десетилетие затягане на фискалната дисциплина?

Не. Това ще доведе страната до цялостна икономическа и политическа изолация. След като си обявил веднъж фалит и не си платил дълговете си, трудно някой ще ти повярва, че при търговски взаимоотношения с теб ти ще спазваш своята част от споразумението. Така страната ще трябва да разчита основно на вътрешния си пазар, който не може да й осигури необходимите ресурси. Например, много гърци в момента казват, че ще отидат да работят в друга страна, но забравят, че като членове на ЕС сега това е лесно тъй като не им трябват визи, но ако излязат от Еврозоната и ЕС с обявяването на фалит, тогава границите за останалите страни ще бъдат затворени за тях.

Еврото дава стабилност като валута, което привлича инвеститори тъй като им позволява предвидимост на разходите. Ако Гърция се откаже от еврото, тя няма да бъде по-конкурентна в момента, а дълговите й ще нараснат много, тъй като са трупани в Евро, а при връщане на драхмата поради състоянието на страната, стойността на валутата й ще бъде много по-ниска от еврото. На практика 160 млрд. евро ще се превърнат в няколко пъти повече милиарди драхми

3. Фактът, че не е разписана точна процедура за излизане от Еврозоната означава, че никой не е предполагал, че може да се стигне до подобна ситуация. Какви ще са последиците, ако Гърция реши да излезе от валутния съюз за самия него? Няма ли да се изкушат да го напуснат и други държави?

Тук има две ситуации. В едната Гърция да напусне самостоятелно. Това ще обезличи легитимността на валутния съюз, защото ще покаже, че всеки може да влиза в него, да не спазва правилата и отново да излиза. Както казах, преди малко излизането на Гърция ще доведе до задълбочаване на кризата в страната. Тогава стигаме до въпросът дали Германия и Франция ще пожелаят да останат в съюза, тъй като те са двете водещи икономики в него. Според мен тази ситуация наистина би довела до разпадане на Еврозоната.

От другата страна е напускането на Гърция след предварителното съгласие на всички членки. Но както казахте, такъв механизъм все още не е създаден, така че остава да се види коя страна колко се чувства ангажирана със съюза. От самото начало на спасителните операции за Гърция, истинският въпрос не е дали Гърция ще остане в Еврозоната, а дали Германия и Франция искат да останат в нея, тъй като те ще трябва да платят най-голяма част от сметката.

4. Това решение няма ли да принуди европейците най-после да се забързат с капитализацията на банките си?

Несъмнено. При подобен ход от страна на Гърция вече няма да говорим за отписване на част от задълженията към кредиторите й, а за отписване на целите суми, което ще бъде силен шок за тях и те могат да изпаднат в ликвидна криза. При този сценарий най-вероятно правителстват да се намесят веднага като поемат част от финансовия удар за тяхна сметка.

5. Очаква се референдумът да се проведе декември или януари. Ще станем ли свидетели на още едно мъчително протакане и как то ще се отрази на финансовите пазари?

Както казах и в началото, това за мен е политически ход, целящ Гърция да получи повече от колкото й се предлага. Така че в крайна сметка можем изобщо да не станем свидетели на референдум или ако такъв се състои, то той да бъде върху много по-изгодни условия за Гърция. Имайки предвид консервативността на Меркел и Саркози, аз лично съм на мнение, че Гърция няма да получи повече от това, което бе договорено, а Гърцкото правителство съвсем ясно разбира какви ще бъдат последствията от един фалит, така че най-вероятно би се стигнало до дипломатично решение на проблема. До тогава обаче пазарите ще продължават да бъдат волатилни.

24 октомври 2011 г.

Дали те закъсняхa или времето бързаше?

Мнозина от Вас са гледали емблематичния филм Уол Стрийт. В първата си част той ни представи борсовата акула Гордън Геко, който трупаше милиони долари печалба благодарение на незаконно придобита вътрешна информация за фирмите, търгувани на борсата. През далечната вече 1987 г., когато бе създаден самият филм, точно тя бе и основното оръжие на борсовите спекуланти. С вътрешната информация те получаваха предимство пред останалите на пазара. В продължението си 23 г. по-късно, филмът ни представи не само един различен Гордън Геко, но и един различен пазар. На него вътрешната информация вече бе погребана като инструмент за печалби и всичко се движеше от ... парите. Вече никой не се опитваше да вземе преимущество, подчинявайки се на пазарните закони, а контролираше самият пазар. Ако спекулантът разполага с достатъчно много пари, може да насочи пазара в желаната от него посока. Механизмът бе прост, започва масирано изкупуване на акции на определена компания. Покачването на цената активизира други играчи, които продължават да вдигат цената в очакване на нови покачвания, а спекулантът се отървава от първоначално закупените акции на по-висока цена и реализира печалба. Същото се случва и при масирана разпродажба на акции, което обезценява стойността им и когато повлече със себе си други продавачи, той придобива на много изгодна цена конкретната компания. Разбира се това е незаконно, но вратички в законите винаги се откриват и спекулантите успяват да се скрият зад несъществуващи фирми, регистрирани в страни, за които никой не е чувал и не могат да бъдат проследени.

Двете части на филма показват в какво е еволюирал свободният пазар днес. Търгуването на истински бизнес вече е заменено само с намерения и прости думи, за които никой няма гаранции, че ще се превърнат в реалност. Има обаче едно единствено условие, което трябва да бъде изпълнено – пазарът да ти повярва.

В началото на икономическата криза правителствата на редица страни трябваше да се намесят на пазарите и да спасяват неразумно държалите се компании и или както е в случая с Гърция, страни. Политическите лидери размахаха пръст пред провинилите се и ги наказаха с по-строги регулации. Гърция обаче се оказа ключова. Задлъжнявала с години под носа на всички страни в Еврозоната (357 млрд. евро, или 162% от БВП), тя се оказа, че е в неплатежоспособност към своите кредитори. Никоя от останалите членки на единната европейска валута не пожела и да чуе за фалит на страната. Практически, защото нямаше да си получат неразумно заетите от тях пари. Политически и икономически фалит на Гърция щеше да доведе до тежък удар и по икономиките на останалите страни-членки на Еврозоната. А от човешка гледна точка, у данъкоплатците щеше да остане горчивият вкус на безнаказаност към излъгалите ги гърци. Ето как МВФ и страните от Еврозоната започнаха да изготвят спасителен план след спасителен план. Очакванията и страхът от фалит на Гърция започнаха да се засилват с всеки изминал ден. Протестите, стачките и безредиците в страната дават все по-силен сигнал, че колкото и да бъдат смекчавани условията по спасителните планове, те няма да бъдат приети от самите гърци, а какво остава да бъдат спазвани.

Тук започва и приликата на днешните политически лидери и филмът Уол Стрийт. Милиардите евро в спасителните им планове се умножават с всеки изминал ден. Лятото бе приет втори спасителен план за Гърция в размер на 109 млрд. евро до 2014 г. (Първи пакет 110 млрд. преди година и половина). Освен това лихвите по вече дадените и по бъдещите заеми ще бъдат намалени до 3,5% (сега 4,5-5,8%) , а падежите на плащанията по тях удължени от 7,5 на 30 г., с 10-годишен гратисен период. 35 млрд. евро от новата сума са предназначени за рефинансиране на дълга, 20 млрд. за рекапитализация на гръцките банки. Всъщност реалната стойност на тези планове няма никакво значение. Цифрите, които се назовават, служат единствено и само да накарат пазарите да се движат в желаната от политиците посока. Притесненията от фалита на Гърция и това как той ще се отрази на икономиките на останалите страни членки в Еврозоната и Европейския съюз, увеличават допълнително натиска на пазарите. Лятото кредитната агенция Moody's за пореден път понижи рейтинга на Гърция. Дълговите книжа на страната в местна и чуждестранна валута се сринаха с цели 3 стъпки - от B1 на Caa1. Ето защо гаранциите за милиарди евро трябва да излъчат сигнал за стабилност към пазарите. Когато обаче на пазара се случи невъзможното - безпрецедентна световна икономическа криза, то всичко вече става възможно.

Битката все повече заприличва на мерене на мускули. Пазарът е приел, че Гърция ще фалира, но европейските лидери искат да му покажат, че те са тези, които всъщност управляват невидимата ръка на пазара. Ето защо се заговори и за отписване на гръцки дълг не в рамките на 20%, а на 60%. В това обаче няма нищо спасяващо, а е просто омекотена форма на фалит. Технически страната не фалира, практически обаче не плаща повече от половината си задължения. Към това политиците ще прибавят и увеличение на средствата на Европейския фонд за финансова стабилност (ЕФФС), който в момента разполага с 440 млрд. евро и ще рекапитализират банките в еврозоната със 108 мрлд. евро. Така забърканата лечебна отвара би трябвало да сложи край на притесненията на пазара, но улисани в поредните си извънредни срещи и писането на следващите спасителни планове, политическите лидери забравиха, че в борбата между страха и парите, единственото неизчерпаемо е ... страхът.

След като цяло лято волатилността на световните пазари даде ясен сигнал на политическите лидери, че страхът не може да бъде купен с пари, е време да загърбят предразсъдъците си, да излязат от несвойствената им роля на спекуланти и да се насочат към истинския проблем. Свободният пазар оценява колко ще бъде бъдещата стойност, а не колко струва в момента даден актив. До сега политическите лидери показваха колко много струва днес глобалната икономика и е време, за да се преборят със страха на пазарите, да спрат с безсмисленото наливане на пари и да предприемат решителни мерки, с които да покажат, че световната икономика утре отново ще има по-висока стойност от днес. Това обаче става не само с решения на извънредни и регулярни срещи на високо равнище, а с воля за спазването им. Ето защо, приетите на срещата на лидерите в ЕС в сряда мерки, няма да имат мигновен ефект, а ще бъде необходимо време, в което всички страни в съюза трябва да покажат волята си да ги спазват.

Материалът е публикуван в София Пост - Mедия за града и света

17 октомври 2011 г.

Стоян и АЗът


6:50 часа сутринта. Врата на пощенската станция се отвори и няколко души, все още сънени, прекрачиха прага й. Един от тях бе и Стоян. Той закрачи гордо към врата, на която беше залепен бял лист хартия, а на него със син химикал бе записано: Служебен вход. Вратата водеше до голяма стая с бюра, наредени пред гишета. Стоян седна на второто от ляво на дясно. На стената до него бе окачен на видно място огромен кръгъл часовник, според който оставаха 2 минути и половина до 7 часа. Стоян започна да подрежда предметите по бюрото си. Премести гумичката от лявата страна на дясната. Подостри молива си и разписа синята химикалка на един небрежно захвърлен лист. Избута още по-встрани купчината с писма, пощенски записи, папки и тетрадки, за да намери допълнително свободно място на бюрото си. Вдигна поглед към кръглия часовник и зачака. Стрелката, отмерваща секундите, точно бе обявила настъпването на седмия час от деня. Стоян се пресегна и махна картона от гишето.

Да, това бе пощенският служител Стоян. Преди 28 години, след като се уволни от казармата, той постъпи в пощенската служба. Уж само за малко, защото той винаги е усещал, че е специален и знаеше, че е роден за велики дела. Просто докато откриеше тези велики дела, му бе необходимо малко време. През него той реши все пак да се занимава с нещо. Държавна работа, но по време на „соца”, както той сам се изразяваше, плащаха добре и му осигуряваха безплатна почивка в Ахтопол. Точно там се бе запознал и с Радка, жена му. Контрольорка в градския транспорт в столицата. Малкото време, което му бе необходимо се превърна в 28-годишно пътуване между Ахтопол и София.

Историята на Стоян е проста и обикновена. Дори някои биха я нарекли средно статистическа. Но ах, колко силно той копнееше да не бъде такава. Да бъде някоя като тези по филмите – вълнуваща, грабваща, заинтригуващата и изпълнена с обрати. История, която тръпнеш да разкажеш, а хората умират, за да я чуят. Въпреки че наближаваше вече своята юбилейна петдесетгодишнина, той все още обичаше да заменя реалността с фантазиите си. Гледаше как пред неговата поща спират хубави и луксозни коли и си представяше, че те всъщност го чакат отвън, докато той само влиза, за да вземе важно писмо. От онези с червените печати „confidential“, които е виждал по филмите, че съдържат държавни тайни или бизнес споразумения. За негово нещастие тези моменти на имагинерност не продължаваха дълго, защото пред гишето му се изправяше истинският собственик на хубавата кола, облечен в костюм, и си поискваше неговото писмо.

Ето тук Стоян губеше настроение и използваше това, което му бе дала работата в пощата – властта. Пощенската станция бе неговото царство. В нея всичко се случваше само ако той го позволеше и така, както го искаше. Хората с лъскавите автомобили, очакващи да получат писмата си, бяха често наказвани:

- О господине, ами то адресът, който е написан не се чете добре и аз не мога да бъда сигурен, че Вие сте получател на пратката.

- Ама как така? Как тогава ми изпратихте бележка, адресирана лично до мен, за тази пратка и да дойда, за да си я получа. – бе обикновено отговорът на клиентите.

- Е да, но за мен не се чете и може колегите да са се объркали. Ще я изпратя отново до подателя, за да даде потвърждение, че Вие сте нейният получател.

- Добре, колко време ще отнеме това?

- Ами, два дни в едната посока, после подателят трябва да отиде до пощата и да я пусне отново и след това два дни на обратно. Общо взето около седмица, седмица и нещо. Е по някога две. – равнодушно обясняваше той.

- Ама как така. Не може ли по-бързо. Какви са тези процедури, аз имам важни документи, които ми трябват спешно. Не мога да се бавя една седмица. Та аз си поръчвам книги по интернет от Америка и никога не съм имал такива проблеми или такова забавяне – започваше да обяснява човекът.

- Ами като са Ви толкова важни, отидете и си ги вземете сам тези документи. Това са правилата, проблемът си е Ваш. – отсичаше Стоян, след което следваха обикновено обидни словоизлияния от вбесения човек.

Разбира се Стоян знаеше, че пликът е за конкретния човек, но просто искаше да му покаже, че тук той командва. Тук, когато той не харесва някого, може всичко и за това всички трябва да се стараят да му се харесват.

Тик-так, тик-так, тик-так. Шумно се местеше секундарната стрелка на големият часовник. В първите години на своето бюро в пощенската станция, този звук го влудяваше. Караше го да се чувства като затворник. Искаше да счупи стъклената преграда между него и света, да разбута хората на опашката и да се хвърли към вратата. През годините след идването на демокрацията редица негови познати му обясняваха как смятат да започнат собствен бизнес и някои дори му предлагаха той да им бъде партньор. Разбира се не всички успяха да реализират идеите си и точно това го притесняваше. Да, знаеше, че е роден за велики дела и мечтаеше за собствен бизнес, в който той да има свои подчинени, пред които да удря с юмрук по масата и те да го слушат. Само да раздава команди, всички да ги изпълняват, а парите да валят. Нулите за него нямаха значение стига да започваха от 6. Виждайки обаче, че не всяко начинание на приятелите му успява и те отново се превръщаха в редови работници, той се страхуваше. „Ами, ако това се случи и на мен. То тази работа не може да става просто ей така. Трябва някой да дойде и да каже, за да успееш. Не, ще изчакам по-удобен момент, иначе ако не стане ще загубя преференциалния курорт в Ахтопол. То аз да не съм глупав да прибързвам.“Тик-так, тик-так, тик-так.” Не спираше да отброява времето стрелката. Не след дълго той започна да се наслаждава все повече и повече на всяко едно „тик“ и да се усмихва широко при всяко следващо „так“, а днес Стоян живееше само за тях.

През годините в пощата той си намираше и свои любимци сред посетителите, но най – силно бе привлякъл вниманието му студентът Иван. Той бе от Тутракан и само преди няколко месеца бе влязъл първи курс в Техническия университет. Родителите на Иван явно не бяха заможни, защото почти всяка седмица му изпращаха буркани с храна. Случваше се и от време на време да получи и някой пощенски запис с дребна сума. Иван привлече вниманието на Стоян със своята невинност и идеализъм. Разказваше му как той ще учи и ще се труди и един ден ще успее. Ще създаде собствена фирма. Говореше му за спазване на права и закони, за патриотизъм. За дълг към обществото и т.н. Стоян прие това присърце и постави себе си в ролята на божий наместник, който трябва да просвети младия студент, че животът не е толкова идеален, колкото си мисли той. Считаше за свой собствен дълг да научи Иван, че бъдещето му е една „помия“, а не мед и масло. Ето защо той използваше цялата власт, която имаше срещу него.
Най-любимият му случай беше, когато Иван бе дошъл, за да изпрати пощенски запис. Беше се наредил чинно на опашката, а часът бе 12:50 ч. След като изчака възрастната жена пред него, той се изправи очи в очи със Стоян. Обясни му, че иска да пусне пощенски запис до едно научно списание, защото търсил специален брой, който можел само да закупи от редакцията. Стоян му подаде формуляр и му каза да го попълни. Иван се отдръпна и започна да пише. След като приключи, той се нареди отново на опашката. Всъщност пред него имаше единствено възрастна жена, която взимаше пенсията си. Стоян го видя и предложи на възрастната дама преди да й даде пенсията отново да прегледа всички документи и да преброи сумата, за да не стане някоя грешка. Жената се съгласи и Иван си зачака. В момента, в който старата жена благодари на Стоян и се сбогува с него, той веднага извади под бюрото си картон и го сложи пред Иван, преди той да може да каже каквото и да било.

- Съжалявам – обедна почивка.

- Моля? – попита неразбиращ Иван

- Ами от 1 ч. до 1:30 имам обедна повика. А в момента часът е 1:03 ч. – и Стоян посочи големият часовник. –Да сте дошли по-рано.

- Но аз съм тук от 15 мин. Говорих преди малко с Вас. Вие ми дадохте този формуляр. – започна да се обяснява Иван.

- След 1:30 ч. елате и всичко ще оправим.

- Но Вие не разбирате, аз дойдох навреме. Не мога да чакам толкова, защото имам лекции в университета. Моля Ви, само за 30 секунди и ще сте приключили.

- Да така е, но това не е мой проблем. – тогава Стоян просто стана и се обърна с гръб.

Иван си отиде разочарован. На следващия ден Иван дойде в 8 без 15 в пощата с попълнения формуляр.

- Аха, искате да изпратите пощенски запис. – каза Стоян. Ами то много хубаво ама преди 8 ч. не приемаме такива записи. Елате след 8 ч.
Всъщност Стоян не знаеше това със сигурност и просто бе дочул нещо, но пък и Иван нямаше как да го знае.

- Но моля Ви, аз в 8 ч. имам лекция и не мога да отсъствам. Сега даже ще закъснея малко за нея, но не мога повече. Моля Ви приемете го сега, а го пуснете след 8 ч.

- Съжалявам. Правилата са си правила.- отсече Стоян и отново му обърна гръб.

Иван си отиде. На следващия ден той отново дойде в пощата, но този път в 9 ч. Застана на редицата пред гишето на Стоян и когато дойде неговият ред му подаде надлежно написания формуляр. На лицето на Иван започна да се появява усмивка. Стоян погледна листа хартия и:

- Абе момче, как така ще пишеш на получател списание Наука? То не може да се изпращат така пощенски записи на ляво, на дясно. Това си е отговорен и много важен документ. Трябва да е лично адресиран до някого. Не може така списание Наука. Абе Вас на нищо ли не Ви учат в училище вече, ей. – започна да се кара Стоян на Иван.

Усмивката на Иван замръзна. Той не знаеше какво да направи.

- Е, как да намеря име. Аз пиша на самото списание.

- Ами обади им се и ги попитай. Да ти кажат някого конкретно, на когото да го изпратиш този запис.

Иван просто и равнодушно каза добре и излезе. След няколко дни обаче отново се върна. Взе нова бланка и започна да попълва. След това отново се нареди на опашката и се изправи пред Стоян. Промуши под стъклената преграда листа хартия и започна да бърка по джобовете си, за да извади пари за записа.

- Ама, какво сте написали тук? – отново се възмути Стоян. Тук пише Христина Иванова.

- Да, това име ми дадоха от редакцията на списанието. Тя е счетоводителката им.

- То много хубаво, но виж сега какво пише тук. – и Стоян му посочи част от формуляра. – На „Получател“ пише - три имена, а ти си написал само двете имена на жената. Трябва задължително да напишеш трите. То иначе защо мислиш ги пишем тези указания, а?

Очите на Иван бяха раздвоени пред това дали да се напълнят със сълзи или да изскочат след чутото. Той въздъхна тежко, взе формуляра, обърна се и повече никога не се появи в пощенския клон. Стоян обаче започна да разказва с нескрито задоволство тази случка пред всички негови познати и роднини. След това се смееше гръмко на глас за това колко наивни и глупави хора има в България.

Годините за Стоян си минаваха и след всеки Ахтопол, следваше нов. Веднъж, излежавайки се в леглото в къщи, бе чул по новините, че Български Пощи ЕАД е натрупала милиони левове дългове и че ще има съкращения на служителите, намаляване на заплати и дори всички привилегии като ниската цена на почивките в Ахтопол, ще отпаднат. Студена пот обля Стоян. Бъдещето му бе поставено на карта и той можеше да изгуби не само работата си, но и това, което винаги е искал да има – властта върху всички останали хора. Още на следващия ден Стоян се обади на синдикалния лидер, за да го попита за тези неща.

- Спокойно, не се притеснявай. Те само така си говоря за пред журналистите, иначе от разни медии почват да идват да разпитват, да искат обяснения, да им се отговаря на въпроси, да си врат гагата дето не им е работата и т.н. Не се притеснявай, ние сме уредили нещата - няма да има такива работи. Някакви си икономистчета пищят, че трябвало да сме се преструктурирали и да се съкращавали хора. Къде са тръгнали тия? Ние като сме почвали да работим в тази фирма, те дори не са били и родени. Спокойно, ти си работи, а ние ще се грижим за тези неща.

Стоян затвори телефонната слушалка и въздъхна с облекчение.

Тик-так, тик-так, тик-так. Стрелката на големия часовник отново премина 5 ч. Стоян с отработен жест отново постави картонената преграда на гишето си.
Зад нея се чу глас на възрастна жена:

- Моля Ви, чакам от 15 мин. на опашка, за да получа пенсията си. Нямам с какво да си купя храна днес, моля Ви отворете.

- Съжалявам, работното ми време приключи. Елате утре.

Ако преди много години Стоян подскачаше от радост при приключването на работния ден, днес това го натъжаваше. Пощенският служител отново ставаше обикновения и никому нужен Стоян. Сега той трябваше отново да се слее с безличната тълпа по улиците, да се блъска в автобуса и след като се прибере, да изслуша поредната доза крясъци на жена си, за това, че той не е постигнал нищо в живота си и не е нищо повече от един мързелив безделник.

Но утре. Ах утре. Точно това утре изпълва със смисъл живота му, защото утре отново няма да бъде просто Стоян, а ще стане пощенски служител и всички ще трябва да го уважават.

11 октомври 2011 г.

...


Ако някой реши да констриура индекс, отмерващ патриотизма на българите, то той ще наподобява кардиограма на сърдечна дейност. Защо? На всеки две години нивото му ще бележи резки покачвания, които ще бъдат последвани от също толкова силни падания. Причината, която ще го кара да се движи по този начин, е ... избори. Избори за парламент, за местна власт и от време на време за президент.

Политическият елит, който днес претендира за такъв, всъщност се състои основно от хора и партии, провалили се в управлението на страната. Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че участниците в политическия живот са основно хора, които имат по някое друго черно петно в биографиите си. Всеки от тях обаче предлага само едно на избирателя – промяна. И така, всички ние все променяме на 4 години нещата уж, но все се оказва, че промяната не е за нас, а за някой друг. Основните политически сили, които ще видим на изборите са участвали по един или друг начин в управлението на страна, но ... народът не им е гласувал доверие. Искал е отново промяна. И така въртележката се завърта. Начело застава една партия, после друга, докато накрая, след като всеки се е провалил в очите на избирателите иска отново. Само че избирателите не дават вече толкова лесно своето доверие. Ето защо, логично се започва да се търсят и други стимули като тактически да се злепостави опонента. А това оказва се е лесно, защото в миналото на всеки има по нещо гнило. Я е бил агент на ДС, я е имал връзки с престъпни босове, я е придобил незаконно апартаменти, фирми или земи, а да не говорим, че може и да е източил пари от държаната каса. Разбира се всички тези неща са и остават безнаказани. Този филм обаче не се харева на избирателя и той просто остава апатичен. Ето защо стигаме и до логичния патриотизъм: всеки, ако смята себе си за българин, рожба на Велика България – трябва да гласува. Ако не го направи, той се отрича от себе си. Разбира се това не винаги помага и затова се намесва и икономиката. Простите аритметични сметки показват, че излиза по-евтино да купиш ромски гласове на изборите, с които да спечелиш властта, отколкото да бъдеш почтен пред избирателите си. Това също така се вписва съвършенно с модела на патриотизма и дава на избирателите цел, срещу която да се борят. Да излязат да гласуват, защото иначе продажните ромски гласове ще ги управляват. И т.н и т.н.

Всъщност извън всичко това, животът на българина остава непроменен. Гръмките обещания за високи пенсии се превръщат в сложни обяснения, целящи да покажат как това ще стане, но всъщост не сега, а някой друг ден. Безнаказаността на криминално проявени лица и покровителството им от висши политически скръгове остават горчивия привкус у избирателя, че законът за него е друг и той има право единствено и само на глас. Тогава на изборите всички обличат новите си дрехи и услужливо паметта им за последните години започва да им изневерява и започват да искат промяна.

Политическите битки с „кални бомби“, хвърляни по медиите, изместиха сблъсъците на идеи, виждания и ... воля. Така, лека полека на изборите започна да се гласува не ЗА някого, за по-добрия, а ПРОТИВ някого. Всички предизборни кампании започнаха индиректно да казват на избирателите да гласуват за тях, защото те са „по-малкото зло“. Като член на Европейския Съюз България получава достъп до програми за финансиране, целящи да подпомогнат предприемачите и хората с идеи. Те обаче не еднократно бяха спирани, защото пари бяха пренасочвани в нечий джоб. Когато политиците грешат, цената плаща народът, защото никой не санкционира конкретни политици, а санкционира страната.

Всичко това доведе до цялостна политическа апатия от страна на народа. Приближаващите президентски избори показаха неспособността на партиите да излъчат достойни лица. Вглеждайки се в редиците си чрез повеждането на редица социологически проучвания, те получиха един ясен отговор: избирателите не искат никого от тези лица. Избирателите искат не само нови политици, но и нов манталитет у държавниците. За жалост няма кой да им го предложи и да го защити с дела.

Как обаче избирателите да го изискат от политическия елит? Като накаже едните и гласува в полза на другите, а след това на другите избори да накаже избраните днес. И така с надеждата, че в това лутане в цветове все някак си нещата ще се наредят. Е, явно няма. 20 години демокрация доведе до „лумпенизирани хора“, които просто искат да имат реални права и законност, пред която всички да бъдат равни. Когато не ни се харесва сериалът по телевизията, просто сменяме канала, но за политическия живот в страната това сякаш не важи.

Как да покажем, че искаме промяна, когато всеки път ни карат да гласуваме за същите хора, накарали ни да я искаме. Моето решение е просто. В деня на изборите ще отида и ще покажа жълт картон на политиците ни, като задраскам бюлетината от край до край. Просто защото не искам никой от тези политици, просто защото ми писна и искам промяна. Ще пусна невалидна бюлетина в знак, че тези хора и партии е време да отидат там, където им е мястото – в историята, и да дойдат новите, научили поуките от допусканите грешки. Ако всички, които искат промяна, направят това, то тогава може би ще я получим. Ако всички тези хора излязат на 23-ти и кажат СТИГА. Но какво ще стане тогава с любимите ми заплахи, че ако не гласувам, ще ме управляват купени ромски гласове? Ами, отговорът е нищо. ЦИК е длъжна да обяви броя на невалидните бюлетини, а когато той е по-голям от броя от валидните, то изборът няма да бъде легитимен. Нека да гласуваме на тези избори за себе си, за нашата промяна.

Текстът изразява личното мнение на автора. Не е обвързано с конкретна политическа сила и не е опит за манипулация или нарушаване на конституционното право на свободен избор на гражданите. Просто различна гледна точка.

Материалът е публикуван в София Пост - Mедия за града и света, под заглавието: Кардиограмата на един вот*

18 септември 2011 г.

Бум, бум, бум, ще си купя пистолет - газов

Тази събота изтече гратисният период, който МВР даде на всички притежатели на газови оръжия. След 17 септември 2011 г. всеки, закупил подобно оръжие, трябва задължително в 14 дневен срок да го регистрира по местоживеене в най-близкото РПУ. Глобите за неспазване на закона варират между 500 лева и 3 000 лева. В следващия текст ще разкажа за една същинска газова епопея, която преживях в откровен опит да спазя закона.

На 19 август телевизията с национален ефир btv излъчи в централната си емисия репортаж, в който се алармира обществото, че в отделни РПУ-та в страната събират неправомерно и в разрез на закона такси за регистрацията на неогнестрелни оръжия (газово и сигнално оръжие или пневматично оръжие с кинетична енергия над 24 джаула). Изменението в „Закона за оръжията, боеприпасите, взривните вещества и пиротехническите изделия” задължава всички, придобили подобни оръжия, да ги регистрират, но никъде не се споменава, че за това гражданите са длъжни да заплащат. Произволното тълкуване на закона бе още по-видно от факта, че в различните РПУ-та в страната таксите са различни. В репортажът се акцентира и на още един момент – гратисният срок, в който трябва всички да регистрират придобитите неогнестрелни оръжия изтича на … 1 септември 2011 г.

Така започна моята сага. Преди известно време бях получил газов пистолет като екстравагантен подарък от мой познат. Разбира се бях чул за приетия закон, но както всички и аз реших, че има време и все в един момент ще отида, за да регистрирам оръжието. Според излъчения репортаж и обявения в него срок ми оставаха 10 дни. Тъй като пистолетът ми бе подарък, документът за закупуването му не бе на мое име и възникваше логично въпросът как трябваше да се процедира. Дали бе нужно този документ (едно листче със записани 3 имена и без никакви други данни трудно може да се нарече документ, но все пак) бъде прехвърлен нотариално на мое име?

След седмица на безуспешно търсене на информация реших, че няма смисъл повече да чакам и ако не отида веднага може да се окажа длъжник на държавата с минимум 500 лева (почти 2 минимални работни заплати) за нарушаване на закона. На 30-ти август след работа се запътих към 6-то РПУ в столицата, за да разбера каква е процедурата и какви са необходимите документи за въпросната регистрация. Тъй като административната част на РПУ-то бе затворена отидох в другата. Полицаят на информацията ме погледна подозрително, но аз започнах да си задавам въпросите:

- Здравейте, аз идвам за регистрация на газов пистолет.
- Вече късно.- отговори полицаят
- Да знам, но просто исках да попитам каква е процедурата, какви са документите и къде трябва да отида, за да мога да се подготвя и дойда утре сутрин?
- Амиииии…. то …. процедурата…. ами трябва да отидете от другата страна на сградата. То там става.
- А какви документи да нося?
- Ами лична карта и не знам, май и талон за закупуването.
- Да, но аз нямам такъв. Пистолетът ми е подарък от мой приятел и този талон е записан на негово име. Трябва ли нотариално да го прехвърля?
- Ааааааааааъъъъъ ….. ъ! Абе най-добре вземете оръжието и елате утре с него ей в онзи вход. Те там ще Ви кажат. Работи от 8:30ч. до 17ч.
- А добре, кога е крайният срок? Утре ли?
- Да.

Благодарих и си тръгнах, но без никаква информация. Тъй като моето работно време съвпада с обявеното ми от полицая, исках да отида в обедната си почивка с всички подготвени документи, за да мога максимално бързо да приключа. Ето защо, след като полицията не може да ми отговори на въпросите, трябваше да се обърна към единствената институция, която знае всичко за всичко – Google. Успях да намеря самия закон (посочен в началото на публикацията) и започнах да чета.

Още на първата страница се вижда, че законът е приет на 17 септември 2011 г. , а според Допълнителните разпоредби заложени в закона пише:
„§ 11. Лицата, придобили неогнестрелни оръжия (газово и сигнално оръжие или
пневматично оръжие с кинетична енергия над 24 джаула) до влизането в сила на закона, ги декларират пред началника на РУ на МВР по местонахождението на обекта за съхранение или по постоянния адрес на физическото лице в срок до една година от влизането му в сила.”

Значи крайният срок не е 31 август както бе обявено от btv и още редица медии, а е 17 септември 2011 г. В законът също така бе записано, че регистрацията се осъществява, чрез подаване на заявление по образец с служба КОС (Контрол на общоопасните средства). Продължих да търся и установих, че служба КОС работи с граждани само в понеделник и сряда от 9ч. до 17:30ч. 31 август бе сряда и след като попълних заявлението щях да успея да спазя закона.

В обедната си почивка се отправих за 2-ри път към 6-то РПУ. Пред стълбите заварих скромната опашка за нашата администрация от 20-25 души. Въпреки че видът на обсадили сградата чакащи граждани ме стресна, нямах друг избор освен да продължа. Отдъхнах си когато разбрах, че те чакат за издаване на нови документи и задгранични паспорти. Застанах пред входа. Пред н мен се изправяха две врати и една стена облепени от горе до долу в най-разнообразни разпоредби, наредби, указания и какво ли още не. Своеобразният фото тапет, който се бе получил, образуваше вълна „информационно цунами” пред всеки. Направи ми впечатление, че обявеното работно време не бе от 8:30 ч. до 17 ч., както ми бе казано, а от 7ч до 18ч. (в този вариант можех да дойда и рано сутринта преди работа). Въпреки че се опитах да намеря сред всички бележки необходимата ми информация, това отново не се случи. Най-разумният ми ход в този момент ми се стори да попитам полицая, който бе седнал в коридора и насочваше гражданите.

-Здравейте, аз идвам за регистрация на газов пистолет. Освен това заявление по образец, което се изисква, трябват ли други документи?
- Ъъъъ. Вижте ей тук от страни има едни хора, които чакат за същото. Отидете и попитайте на опашката
- ?!@ ?!@ ?!@ ?!@ ?!@ ?!@
Излязох, какво да правя. Видях къде са хората със същия проблем като моя и попитах тях. Копие от лична карта, попълнено заявление и копие от талона за придобиването на оръжието, това бяха нещата, които те ми казаха. Обясних им за моя казус и попитах трябва ли нотариално да се прехвърля този талон.
- Ами не знам – каза един човек- попитайте полицая вътре.
- А добре, може ли още един последен въпрос: кога точно е крайният срок?
- Ами днес. – отговориха вкупом
- Е, да, ама в закона пише 17 Септември 2011 г.
- Не знам какво пише в закона, но по телевизията и по вестниците навсякъде казаха днес.

Благодарих на хората и отново се обърнах към полицая, за да попитам какво да правя с моя казус с талона за закупуване. Познайте какъв бе неговият отговор.
- Ами попитайте хората на опашката.
- А, добре последен въпрос, кога е крайният срок за регистрацията? – попитах аз.
- Ами хората казват, че е днес. Значи е днес.
- Но в закона пише 17 Септември 2011 г.
- Ами не знам.
Явно бе, че никой не знаеше и информационните източници на всички бяха … медиите, а не закона. Цял следобед размишлявах над това какво да правя. Вечерта, когато се прибрах вкъщи, измислих. Ще пиша направо на пресцентъра на МВР, ще им изложа проблема си и ще ги помоля да ми дадат разяснения. В писмото си им зададох 3 прости въпроса:

Кога всъщност е крайният срок?
Какви са необходимите документи, които се изискват?
Необходимо ли е нотариално да прехвърля на мое име талонът за закупуването на оръжието?

След 2 дни получих отговор, в който началникът на група „КОС” при Столичната дирекция на вътрешните работи предлага да се срещнем в удобно за мен време, за да отговори на зададените въпроси. Разбира се, почувствах се поласкан от готовността за проява на персонално отношение към моите въпроси, но не можех да проумея защо не ми изпратят направо отговорите. Все пак въпросите са ми логични и би трябвало отговорите на тях да бъдат общественодостъпни, за да могат гражданите да спазят закона. Срещата би ми отнела допълнително време, с което аз не разполагам. Все пак трябва да изляза веднъж в работно време, за да се срещна с г-н Рангелов и втори път отново в работно време да отида отново да РПУ-то) . И така вече бяхме септември месец и ако се съдеше по всичко, което чух, явно вече бях в нарушение на закона.

На 9 септември обаче вестник 24 часа публикува статия, в която се разказваше за трудностите, срещани при определянето на газовите оръжия – дали попадат под въпросния закон. Там ясно бе отбелязано, че крайният срок е 17 септември 2011 г. Оказа се, че все още имам достатъчно време да спазя закона – отдъхнах си. Понеделник, 12 септември, станах в 6 сутринта и в 7:10 вече бях пред 6-то РПУ. Хора в този ранен час липсваха и аз влязох необезпокоявано в сградата. Започнах да се оглеждам и в единия ъгъл попаднах на врата, на която с големи букви бе написано „Служба КОС”. Естествено, тапетът от обявления не бе спестен и тук. След като изчетох 4-5 страници стигнах до информацията, която ме интересуваше.

И така, за регистрация на газово оръжие се изискваха:
Копие от лична карта
Попълнено заявление
Копие от талон за придобиване – При липса на такъв се носи съответното оръжие, за да му бъде определен на място моделът и калибърът.

Супер. Най-накрая, след 3 разходки и едно електронно писмо, най-после успях да намеря тази проста информация, която ми бе необходима, за да спазя закона. На излизане от РПУ-то се сблъсках с полицая, който трябва да дава информация (този бе друг обаче). Казах за какво съм там, а той само ми посочи едно листче на входната врата. В него пишеше същото, което току що бях прочел. Направи ми впечатление и че много голяма част от налепените листи с наредби, разпоредби и т.н. вече бяха свалени. Все едно не бях в същото РПУ, което бях посетил преди 2 седмици а друго. Тъй като нямаше да имам достатъчно време, в което да отида до дома си, за да взема оръжието и да снимам документите си за самоличност, реших да отида на другия ден. Полицаят ме информира, че службата работи в понеделник и сряда от 9ч. до 17:30.

Сряда сутрин. Тъй като тогава всъщност бе последния ден, в който може да бъде спазен закона, аз реших, да отида по-рано, защото очаквах да има големи опашки. 8:20 пред РПУ-то вече имаше 10 души опашка и аз заех номер 11. Забелязах обаче, че опашката се движи, и попитах дали работят във въпросната дирекция, защото обявеният час бе 9ч. Явно да. 40 мин. чакане, 2 минути за регистрация и … КРАЙ. Всичко приключи.

Равносметката

4 разходки до РПУ-то и едно електронно писмо до пресцентъра на МВР, за да получа общественодостъпна информация и да спазя закона. Не е в компетенциите ми да разисквам дали въпросните промени в закона са необходими и смислени, но все пак бих искал поне хората, които са ги приели, да бяха имали поне нищожна визия за това как да се случат те. Историята ми потвърждава сбърканата комуникация между институциите и гражданите. Липсата на логичен отговор на въпроса как да се изпълни даден закон дава възможност за неговото произволно тълкуване – не само от умели адвокати на престъпници, но и от самите полицаи. Тромавата и некомпетентна администрация обаче няма да бъде глобена за неспазването на законите, а гражданите. Но не и този път. Отдъхнах си. Този път гражданинът победи. Сега ще се наслаждавам на победата си. Вътрешно обаче съм под напрегнато очакване за утрешния ден, когато отново ще се сблъскам с поредния закон без визия, и ме е страх, че заплатата ми вместо за храна ще бъде изядена от некомпетентността на поредните некадърни законодатели.