четвъртък, 17 март 2011 г.

Да налееш бензин в огъня

Инфлация, гняв, популизъм и носталгия към миналото. Последните две седмици, а и по всичко личи и следващите две, могат да се опишат от тези четири думи. Проявяваното съчувствие към конфликтите в Либия бързо се превърна в гняв, когато поради страх от рязко намаление на износа на нефт цената за барел надмина 100 долара и произвежданите от него продукти рязко увеличиха стойността си, а от там и по-високата стойност на горивата, бръкна веднага в джоба на потребителите. Редицата изказвания в публичното пространство за справяне със ситуацията чрез държавен контрол на цените отприщиха носталгията към миналото и командната икономика. Онази, в която цените, заедно с всичко останало, се определяха на петилетки и българският пазар бе изолиран от световните тенденции на топло под партийното крило. Но дали всичко е толкова страшно или просто самият страх кара недоволството да прерасне в протести?

Да започнем анализа си отзад напред. Ако държавата се намеси в определянето на цената на горивата в страната, то това би означавало намеса на свободния пазар и явно погазване на пазарната икономика, която България гради през последните 20 години. Подобна държавна намеса може да има пагубен ефект за самата икономика на страната и ще я зачеркне от картата на много инвеститори, защото никой не би вложил пари в бизнес, в който не самият пазар оценява стоката му, а визията на държавата за нейната стойност. Ако продавате телевизори и утре държавата Ви каже, че те трябва да струват с 20% по-малко, Вие не можете да предвиждате Вашите разходи. А ако сте закупили стоката на по-висока цена от тази, на която държавата иска да я продавате, бихте отчели загуби, които няма да Ви бъдат възстановени, а са за ваша сметка. Цената на една стока е толкова висока, колкото са готови потребителите да платят. С други думи: не държавата, а пазарът е най-точният измерител на потребителските цени.

От друга страна, ако държавата се намеси в определянето на цените на горивата чрез намаляване на акциза им или ДДС, то тогава пушачите в страната ще могат с основание да зададат въпроса: Ами ние? По данни от различни емпирични изследвания, пушачите в България са близо 60%. Да направим аналогия:

Всеки сам избира според своите възможности дали да шофира превозно средство.
Всеки сам избира дали да пуши или не.

Изгорелите газове са не по-малко вредни за хората от тютюневия дим. Потърпевшите от така нареченото пасивно пушене са много по-малко от пешеходците, вдишващи мръсните газове. Всъщност, потърпевшите от обгазяването тук са именно тези, които са избрали да не замърсяват околната среда, докато шофьорите стоят удобно изолирани зад стъклата на своята кола.

И при цигарите, и при горивата държавата начислява ДДС и акциз в не малки размери. Миналата година Министърът на финансите обяви поредното увеличение на акциза върху цигарите. Така разтварянето на ножицата между себестойността и пазарната цена на цигарите от държавата доведе до ръст в контрабандата и спад в приходите на хазната, генерирани от този сектор.

При цигарите има и друга особеност. Намаляването на пушачите ще доведе до спад в търсенето на тютюн, а това ще остави без поминък не малко граждани, чието основно занимание от години е единствено отглеждането на тютюн. А държавата все още няма конкретна визия тези хора с какво ще заменят отглеждането на тютюн.

Ето как, ако държавата намали данъчните ставки и акциза върху горивата, но не и тези върху цигарите, то решението би било аргументируемо единствено с това, че е широко прието мнението, че цигарите са вредни за здравето и също толкова широко прието мнение е, че колите са необходимост за всеки.

Но къде е решението?

За да се намери решение на конкретен проблем, то той първо ясно трябва да се дефинира. В началото на седмицата НСИ отчете годишна инфлация за месец февруари от 5,2%. Високата цифра бе предшествана от протест ден преди това срещу високите цени на горивата. Колко фрапираща е тя всъщност? От графиката ясно се вижда, че годишната инфлация само за 2008 г. е била 12,5%, като и в годините около нея тя не е падала под 6 на сто. Ако нивото на инфлацията, която се измерва чрез изменението на потребителските цени, бе основният проблем, то тогава защо и при тези години не е имало протести. Използвайки калкулатора на интернет страницата на НСИ за изчисление на инфлацията, може да се види, че от май 1990 г. до февруари 2011 г. тя е … 423 791.6%.

Графика 1. Годишна инфлация
Източник: НСИ

В допълнение можем да разгледаме и данните от Съюза на вносителите на автомобили в България (посочени в графиката) и да видим, че в годините с най-висока инфлация броят на продадените нови автомобили в България достига пиковите си стойности.

Графика 2. Продадени нови автомобили в България
Източник: Асоциация на автомобилните производители и техните оторизирани представители в България

Да разгледаме и цената на петрола през посочените години. Тя достига до почти 160$ за барел, а днес е малко над 100$. Данните ни навеждат и на логичния въпрос: Как по-време на най-високата инфлация и най-високите цени на петрола българите са купували най-много нови автомобили, а днес и най-малката промяна на цената може да доведе до бунтове и протести?

Отговорът е прост – за всичко се плаща. Ако в тази ситуация гражданите са имали пари, за да платят за всичко, то днес явно не разполагат с тези пари. Ако преизчислим за месец средна годишна заплата на наетите лица по трудово и служебно правоотношение по икономически дейности и сектори, ще видим, че темпът на нарастване е много по-голям от този на инфлацията и в нейния пик през 2008 г. достига 26,5%.

Графика 3. Средна месечна работна заплата на наетите лица по трудово и служебно правоотношение по икономически дейности и сектори и темп на ръст спрямо предходната година
Източник: НСИ

Факторите, определящи ръста на заплатите, са много и един от тях е именно инфлацията. Повишаването на цените означава, че бизнесът ще отбележи ръст в печалбите, основната част от тях ще бъдат преразпределени в инвестиции за увеличаване на производството и повишаване на заплащането на персонала. Увеличеното производство генерира ръст в търсенето на работна сила, а неговото повишаване доведе до ръст на работните заплати и съответно на доходите на хората.

Днес ръстът при средната заплата продължава да се увеличава, но ефектът от инфлацията е обратният. Вместо да увеличава доходите, тя ги намалява. За да си обясним това явление, трябва да прибавим и ефекта на заетостта. В пиковите години на инфлацията и средната работна заплата безработицата в страната бе достигнала до минимално ниво. Толкова минимално, че на пазара имаше осезаем глад за квалифицирани кадри.

Графика 4.
Източник: Агенция по заетостта, Годишник 2009 г.

Към февруари 2011 г. измерената от Агенцията по заетостта безработица е в размер на 9.78%, но тази стойност отчита само регистрираните в бюрата по труда. Тези, които са предпочели да не се регистрират като безработни, формират така наречената скрита безработица, която, прибавена към вече отчетените стойности, според експерти води до реално ниво на безработицата от 15%-20%. В съчетание с това трябва да се разгледа и методологията за определяне на средната работна заплата. Тя се определя на база брой заети. С други думи, средната работна заплата може и да расте, но базата от работници, върху която се изчислява, е по-ниска и, разпределена в домакинствата, логично води до намаление на техния доход. В графика 5 ясно се вижда, че след първото тримесечие на 2010 г. през останалите доходът на домакинствата реално намалява.

Графика 5. Среден доход на домакинствата в страната (в лева)
Източник: НСИ

От целия този анализ може да се направи един прост извод: не цената на горивата в България е проблемът, а намалелите финансови възможности на домакинствата. Държавата не може и не трябва да се намесва в пазарното определяне на цените на която и да е стока, а да съсредоточи усилията си в подобряването на бизнес климата в страната. Това от своя страна би привлякло инвестиции в икономиката, би разкрило нови работни места и би довело до повишаване на финансовите възможности. Казано в едно изречените, търсенето на начини за намаление на цените на горивата в страната е просто изхвърляне на вода от потъващ кораб, а не решаване на същинския проблем – запушване на пробойната.

вторник, 15 март 2011 г.

Преките чуждестранни инвестиции се увеличават с 81% на годишна база. Дали?

По предварителни данни Преките инвестиции в страната за януари 2011 г. са 103.8 млн. евро (0.3% от БВП), при 57.3 млн. евро (0.2% от БВП) за януари 2010 г. Ръстът на годишна база е 81.2% По държави, най-големите нетни преки инвестиции в страната за периода януари 2011 г. са на Австрия (85.2 млн. евро), Германия (6.2 млн. евро) и Унгария (5.5 млн. евро).

Географска структура на преките инвестиции в страната (януари 2011 г.)
данните са в млн. евро
Източник: БНБ

Графиката показва, че 85.2 млн. евро идват от Австрия. При съсредоточаване на подобен дял (82%) може да се каже, че по-скоро ръстът се дължи на вече уговорени и очаквани плащания, от колкото на повишен интерес към българската икономика. През следващия месец този ефект ще бъде изчерпан. Това показва, че ръстът може и да е внушителен, поради по-ниската база (годишният спад през януари 2010 г. бе в размер на почти 8 пъти - януари 2009 г. 391.7 млн. лв.), но е неустойчив и не дава повод за спокойствие, че ПЧИ са поели по коловоза на въстановяването и постепенно ще се превърнат в локомотива, който бяха за българската икономиката.

неделя, 6 март 2011 г.

За всичко е виновна топката

Седмица след така нареченото „мега дерби на България“ между отборите на Левски и ЦСКА, продължават да отекват отзивите, спуканите глави продължават да болят, а белезите в душите продължават да кървят. Седмици преди вечерта на 26-ти февруари, феновете на двата отбора започнаха да се настройват едни срещу други. Словесните престрелки между председателите на фенклубовете не спираха, а в заканите един на друг нямаше и следа от футбол. Очаквано по време на мача напрежението ескалира. Равносметката след последния съдийски сигнал бе десетки ранени, обезобразен стадион и още по-силна омраза между червени и сини. (За щастие този път се размина без погубени животи.)

За пореден път една шепа хора застрашиха живота на хиляди и ни накараха да се отвратим от футбола. Тази шепа от хора, председателите на фенклубовете на двата отбора наричат агитка, която при всеки сблъсък между Левски и ЦСКА, оглавяват гордо като предводители на своята лична армия. Вместо да наказват хулиганските прояви на своите запалянковци, те застават зад тях. Вместо да изключват от редиците на фенклубовете пияни, дрогирани и биещи се вандали, те им осигуряват безплатна защита от органите на реда и безплатен вход за стадионите. И всичко това, за да се защитят от себеподобните си привърженици на противоположния цвят. Знаейки много добре, че насилието поражда единствено и само насилие, те му отговарят с още по-голямо насилие.

По време на тази измислена война, чиято единствена цел е да придаде смисъл на съществуването на неколцина, загиват и в буквалният и в преносният смисъл, истинските фенове. Тези хора те приемат за истински фен единствено ако носиш белези по тялото си от кървави сблъсъци с противоположния цвят. Тези хора нямат морал и винаги оправдават гаменщината си с това, че някой им е позволил като не ги е спрял. Когато обаче се опитат да ги спрат, те реагират още по-остро и безмилостно, защото се чувстват ограничени. Но кои са тези хора? Какво са постигнали в живота си? И отговорите са прости: Никои и Нищо. Просто шепа безмозъчни хулигани, които са готови да посещават всеки мач, за да имат повод да се напият със себеподобни. Хора без съдби, хора незнаещи дори имената на футболистите на отбора, чиято изопачена чест защитават с кръв. Нима това, че си пребил до смърт друго човешко същество само, защото носи тениска с различен цвят от твоят, те прави истински фен? Кое е измерителя за това колко обичаш отбора? Със сигурност не и кръвта по трибуните. Не е и броят счупени седалки.

Тъжното е, че всъщност истинските фенове отдавна не са по стадионите. Истинските фенове все по-рядко пускат телевизора, когато играе любимият им отбор. Истинските фенове носят с мъка заключени в сърцата им чувствата, които са изпитвали към отборите. Защото истинските фенове не приемат това, в което се е превърнал днес футбола и въпреки, че ги боли от реалността казват истината на глас. А истината е, че имената на футболистите в България се срещат по-често в криминалните хроники по повод хулигански прояви и шофиране в нетрезво състояние. Виждат ги да се изявяват все по-повече в нощните заведения и жълтите страници на медиите като герои от любовна сапунка с поредната чалга звезда, вместо по спортните терени.

Липсата на качество във футбола води и до липсата на качество по трибуните. Попаднали сме в деградиращата спирала, в която омразата, некадърността и хулиганщината се самоподхранват. Дори и 22-мата футболисти да изнесат красив и спортсменски мач, тази шепа фенове ще поднесат грозно зрелище на трибуните. И ... обратното. Красотата и спортсменският синхрон между футболисти и привърженици, става по-рядко срещано от датата 29-ти февруари в календарите ни.

На този фон полицията все повече и повече придобива обединяващият образ на най-мразеният враг. Агресията към хората в тъмно синьо, кара малките хулигански „армии“ наричани от тарторите им агитки, да застанат рамо до рамо и да кажат, че тя – полицията, е виновна за техните действия. Тя им е дала алкохола, тя им го е изляла насила в гърлата, тя им е дала наркотиците, тя им е сложила камъните и бомбичките в ръцете, тя ги е затворила в клетките и им е казал „Чупи“. И накрая пак същата тази полиция не се е държала адекватно.

Няколко дни след поредният печален мач, участниците в кървавите сблъсъци се нападат и задават въпроси как се стигна до тук. Питат защо са били намерили камъни по трибуните, но не си задават сами въпроса, защо са ги хвърляли. Вместо да се засрамят от себе си, се обвиняват. Не осъждат насилието, което са проявили, а се оправдават с това, че то е провокирано. Обвиняват полицията, че ги е държала в клетка, а когато полицията ги остави на свобода, я обвиняват, че тя не ги е спряла, за да не потрошат стадиона. Крият алкохола, наркотиците и бомбичките, когато влизат на стадиона по всевъзможни места и начини, а след това обвиняват полицията, че не ги е намерила и не ги е предпазила от самите тях. Обвиняват полицията, че е допуснала хора в нетрезво състояние на трибуните, а когато не допусне видимо неадекватен фен, че той си е купил билет и без никакво право го оставят пред стадиона.

Относно образът на лошият „чичко полицай“, който създава тази шепа от самопровъзгласили се войни на правдата, бих задал въпроса - Ходили ли сте на мач? Аз съм ходил. С ръка на сърцето мога да призная, че не е имало полицай, който да е започнал безпричинно да ме бие или обижда. А вие? Не това, че сте чули, че на някой приятел, някой негов приятел, та гаджето на сестра му е пострадал безпричинно от проява на полицейски произвол по време на футболен мач, не се брои. Хората разказват какви ли не невероятни истории и в тях, те винаги са добрите герои. Питам Вас лично.

Полицията винаги е удобният виновник за пилатовщината на ръководителите на фенклубовете. За това, че те нямат куража да си признаят, че са се провалили, че не изграждат истински фенклубове състоящи се от обикновени хора, които искат да се наслаждават на красив футбол. От хора, които искат да отидат на трибуните, за да наблюдават футболен спектакъл. От хора, които ще изискват от футболистите да прекарват повече време на зеления терен, от колкото по лъскавият под на чалга заведенията. От хора, които с доблест могат да признаят грешките на отбора си и да искат от треньора и ръководството да бъдат поправени. От хора, които няма да се срамуват да протегнат ръка към човекът носещ различен цвят тениска и да го поздравят с победата на отборът му.

Но уви, всеки път виновният е не друг, а топката. Този бездушен, напопмпан с въздух предмет. Ако не бе той, нямаше да има и футболисти и фенове. Никой не поема отговорност за това, че когато отиваш на трибуните търсейки умишлено повод да проявиш агресията си спрямо другите човешки същества, то винаги ще си намериш такъв. За всичко е виновна топката – та тя се търкаля за бога.