17 октомври 2011 г.

Стоян и АЗът


6:50 часа сутринта. Врата на пощенската станция се отвори и няколко души, все още сънени, прекрачиха прага й. Един от тях бе и Стоян. Той закрачи гордо към врата, на която беше залепен бял лист хартия, а на него със син химикал бе записано: Служебен вход. Вратата водеше до голяма стая с бюра, наредени пред гишета. Стоян седна на второто от ляво на дясно. На стената до него бе окачен на видно място огромен кръгъл часовник, според който оставаха 2 минути и половина до 7 часа. Стоян започна да подрежда предметите по бюрото си. Премести гумичката от лявата страна на дясната. Подостри молива си и разписа синята химикалка на един небрежно захвърлен лист. Избута още по-встрани купчината с писма, пощенски записи, папки и тетрадки, за да намери допълнително свободно място на бюрото си. Вдигна поглед към кръглия часовник и зачака. Стрелката, отмерваща секундите, точно бе обявила настъпването на седмия час от деня. Стоян се пресегна и махна картона от гишето.

Да, това бе пощенският служител Стоян. Преди 28 години, след като се уволни от казармата, той постъпи в пощенската служба. Уж само за малко, защото той винаги е усещал, че е специален и знаеше, че е роден за велики дела. Просто докато откриеше тези велики дела, му бе необходимо малко време. През него той реши все пак да се занимава с нещо. Държавна работа, но по време на „соца”, както той сам се изразяваше, плащаха добре и му осигуряваха безплатна почивка в Ахтопол. Точно там се бе запознал и с Радка, жена му. Контрольорка в градския транспорт в столицата. Малкото време, което му бе необходимо се превърна в 28-годишно пътуване между Ахтопол и София.

Историята на Стоян е проста и обикновена. Дори някои биха я нарекли средно статистическа. Но ах, колко силно той копнееше да не бъде такава. Да бъде някоя като тези по филмите – вълнуваща, грабваща, заинтригуващата и изпълнена с обрати. История, която тръпнеш да разкажеш, а хората умират, за да я чуят. Въпреки че наближаваше вече своята юбилейна петдесетгодишнина, той все още обичаше да заменя реалността с фантазиите си. Гледаше как пред неговата поща спират хубави и луксозни коли и си представяше, че те всъщност го чакат отвън, докато той само влиза, за да вземе важно писмо. От онези с червените печати „confidential“, които е виждал по филмите, че съдържат държавни тайни или бизнес споразумения. За негово нещастие тези моменти на имагинерност не продължаваха дълго, защото пред гишето му се изправяше истинският собственик на хубавата кола, облечен в костюм, и си поискваше неговото писмо.

Ето тук Стоян губеше настроение и използваше това, което му бе дала работата в пощата – властта. Пощенската станция бе неговото царство. В нея всичко се случваше само ако той го позволеше и така, както го искаше. Хората с лъскавите автомобили, очакващи да получат писмата си, бяха често наказвани:

- О господине, ами то адресът, който е написан не се чете добре и аз не мога да бъда сигурен, че Вие сте получател на пратката.

- Ама как така? Как тогава ми изпратихте бележка, адресирана лично до мен, за тази пратка и да дойда, за да си я получа. – бе обикновено отговорът на клиентите.

- Е да, но за мен не се чете и може колегите да са се объркали. Ще я изпратя отново до подателя, за да даде потвърждение, че Вие сте нейният получател.

- Добре, колко време ще отнеме това?

- Ами, два дни в едната посока, после подателят трябва да отиде до пощата и да я пусне отново и след това два дни на обратно. Общо взето около седмица, седмица и нещо. Е по някога две. – равнодушно обясняваше той.

- Ама как така. Не може ли по-бързо. Какви са тези процедури, аз имам важни документи, които ми трябват спешно. Не мога да се бавя една седмица. Та аз си поръчвам книги по интернет от Америка и никога не съм имал такива проблеми или такова забавяне – започваше да обяснява човекът.

- Ами като са Ви толкова важни, отидете и си ги вземете сам тези документи. Това са правилата, проблемът си е Ваш. – отсичаше Стоян, след което следваха обикновено обидни словоизлияния от вбесения човек.

Разбира се Стоян знаеше, че пликът е за конкретния човек, но просто искаше да му покаже, че тук той командва. Тук, когато той не харесва някого, може всичко и за това всички трябва да се стараят да му се харесват.

Тик-так, тик-так, тик-так. Шумно се местеше секундарната стрелка на големият часовник. В първите години на своето бюро в пощенската станция, този звук го влудяваше. Караше го да се чувства като затворник. Искаше да счупи стъклената преграда между него и света, да разбута хората на опашката и да се хвърли към вратата. През годините след идването на демокрацията редица негови познати му обясняваха как смятат да започнат собствен бизнес и някои дори му предлагаха той да им бъде партньор. Разбира се не всички успяха да реализират идеите си и точно това го притесняваше. Да, знаеше, че е роден за велики дела и мечтаеше за собствен бизнес, в който той да има свои подчинени, пред които да удря с юмрук по масата и те да го слушат. Само да раздава команди, всички да ги изпълняват, а парите да валят. Нулите за него нямаха значение стига да започваха от 6. Виждайки обаче, че не всяко начинание на приятелите му успява и те отново се превръщаха в редови работници, той се страхуваше. „Ами, ако това се случи и на мен. То тази работа не може да става просто ей така. Трябва някой да дойде и да каже, за да успееш. Не, ще изчакам по-удобен момент, иначе ако не стане ще загубя преференциалния курорт в Ахтопол. То аз да не съм глупав да прибързвам.“Тик-так, тик-так, тик-так.” Не спираше да отброява времето стрелката. Не след дълго той започна да се наслаждава все повече и повече на всяко едно „тик“ и да се усмихва широко при всяко следващо „так“, а днес Стоян живееше само за тях.

През годините в пощата той си намираше и свои любимци сред посетителите, но най – силно бе привлякъл вниманието му студентът Иван. Той бе от Тутракан и само преди няколко месеца бе влязъл първи курс в Техническия университет. Родителите на Иван явно не бяха заможни, защото почти всяка седмица му изпращаха буркани с храна. Случваше се и от време на време да получи и някой пощенски запис с дребна сума. Иван привлече вниманието на Стоян със своята невинност и идеализъм. Разказваше му как той ще учи и ще се труди и един ден ще успее. Ще създаде собствена фирма. Говореше му за спазване на права и закони, за патриотизъм. За дълг към обществото и т.н. Стоян прие това присърце и постави себе си в ролята на божий наместник, който трябва да просвети младия студент, че животът не е толкова идеален, колкото си мисли той. Считаше за свой собствен дълг да научи Иван, че бъдещето му е една „помия“, а не мед и масло. Ето защо той използваше цялата власт, която имаше срещу него.
Най-любимият му случай беше, когато Иван бе дошъл, за да изпрати пощенски запис. Беше се наредил чинно на опашката, а часът бе 12:50 ч. След като изчака възрастната жена пред него, той се изправи очи в очи със Стоян. Обясни му, че иска да пусне пощенски запис до едно научно списание, защото търсил специален брой, който можел само да закупи от редакцията. Стоян му подаде формуляр и му каза да го попълни. Иван се отдръпна и започна да пише. След като приключи, той се нареди отново на опашката. Всъщност пред него имаше единствено възрастна жена, която взимаше пенсията си. Стоян го видя и предложи на възрастната дама преди да й даде пенсията отново да прегледа всички документи и да преброи сумата, за да не стане някоя грешка. Жената се съгласи и Иван си зачака. В момента, в който старата жена благодари на Стоян и се сбогува с него, той веднага извади под бюрото си картон и го сложи пред Иван, преди той да може да каже каквото и да било.

- Съжалявам – обедна почивка.

- Моля? – попита неразбиращ Иван

- Ами от 1 ч. до 1:30 имам обедна повика. А в момента часът е 1:03 ч. – и Стоян посочи големият часовник. –Да сте дошли по-рано.

- Но аз съм тук от 15 мин. Говорих преди малко с Вас. Вие ми дадохте този формуляр. – започна да се обяснява Иван.

- След 1:30 ч. елате и всичко ще оправим.

- Но Вие не разбирате, аз дойдох навреме. Не мога да чакам толкова, защото имам лекции в университета. Моля Ви, само за 30 секунди и ще сте приключили.

- Да така е, но това не е мой проблем. – тогава Стоян просто стана и се обърна с гръб.

Иван си отиде разочарован. На следващия ден Иван дойде в 8 без 15 в пощата с попълнения формуляр.

- Аха, искате да изпратите пощенски запис. – каза Стоян. Ами то много хубаво ама преди 8 ч. не приемаме такива записи. Елате след 8 ч.
Всъщност Стоян не знаеше това със сигурност и просто бе дочул нещо, но пък и Иван нямаше как да го знае.

- Но моля Ви, аз в 8 ч. имам лекция и не мога да отсъствам. Сега даже ще закъснея малко за нея, но не мога повече. Моля Ви приемете го сега, а го пуснете след 8 ч.

- Съжалявам. Правилата са си правила.- отсече Стоян и отново му обърна гръб.

Иван си отиде. На следващия ден той отново дойде в пощата, но този път в 9 ч. Застана на редицата пред гишето на Стоян и когато дойде неговият ред му подаде надлежно написания формуляр. На лицето на Иван започна да се появява усмивка. Стоян погледна листа хартия и:

- Абе момче, как така ще пишеш на получател списание Наука? То не може да се изпращат така пощенски записи на ляво, на дясно. Това си е отговорен и много важен документ. Трябва да е лично адресиран до някого. Не може така списание Наука. Абе Вас на нищо ли не Ви учат в училище вече, ей. – започна да се кара Стоян на Иван.

Усмивката на Иван замръзна. Той не знаеше какво да направи.

- Е, как да намеря име. Аз пиша на самото списание.

- Ами обади им се и ги попитай. Да ти кажат някого конкретно, на когото да го изпратиш този запис.

Иван просто и равнодушно каза добре и излезе. След няколко дни обаче отново се върна. Взе нова бланка и започна да попълва. След това отново се нареди на опашката и се изправи пред Стоян. Промуши под стъклената преграда листа хартия и започна да бърка по джобовете си, за да извади пари за записа.

- Ама, какво сте написали тук? – отново се възмути Стоян. Тук пише Христина Иванова.

- Да, това име ми дадоха от редакцията на списанието. Тя е счетоводителката им.

- То много хубаво, но виж сега какво пише тук. – и Стоян му посочи част от формуляра. – На „Получател“ пише - три имена, а ти си написал само двете имена на жената. Трябва задължително да напишеш трите. То иначе защо мислиш ги пишем тези указания, а?

Очите на Иван бяха раздвоени пред това дали да се напълнят със сълзи или да изскочат след чутото. Той въздъхна тежко, взе формуляра, обърна се и повече никога не се появи в пощенския клон. Стоян обаче започна да разказва с нескрито задоволство тази случка пред всички негови познати и роднини. След това се смееше гръмко на глас за това колко наивни и глупави хора има в България.

Годините за Стоян си минаваха и след всеки Ахтопол, следваше нов. Веднъж, излежавайки се в леглото в къщи, бе чул по новините, че Български Пощи ЕАД е натрупала милиони левове дългове и че ще има съкращения на служителите, намаляване на заплати и дори всички привилегии като ниската цена на почивките в Ахтопол, ще отпаднат. Студена пот обля Стоян. Бъдещето му бе поставено на карта и той можеше да изгуби не само работата си, но и това, което винаги е искал да има – властта върху всички останали хора. Още на следващия ден Стоян се обади на синдикалния лидер, за да го попита за тези неща.

- Спокойно, не се притеснявай. Те само така си говоря за пред журналистите, иначе от разни медии почват да идват да разпитват, да искат обяснения, да им се отговаря на въпроси, да си врат гагата дето не им е работата и т.н. Не се притеснявай, ние сме уредили нещата - няма да има такива работи. Някакви си икономистчета пищят, че трябвало да сме се преструктурирали и да се съкращавали хора. Къде са тръгнали тия? Ние като сме почвали да работим в тази фирма, те дори не са били и родени. Спокойно, ти си работи, а ние ще се грижим за тези неща.

Стоян затвори телефонната слушалка и въздъхна с облекчение.

Тик-так, тик-так, тик-так. Стрелката на големия часовник отново премина 5 ч. Стоян с отработен жест отново постави картонената преграда на гишето си.
Зад нея се чу глас на възрастна жена:

- Моля Ви, чакам от 15 мин. на опашка, за да получа пенсията си. Нямам с какво да си купя храна днес, моля Ви отворете.

- Съжалявам, работното ми време приключи. Елате утре.

Ако преди много години Стоян подскачаше от радост при приключването на работния ден, днес това го натъжаваше. Пощенският служител отново ставаше обикновения и никому нужен Стоян. Сега той трябваше отново да се слее с безличната тълпа по улиците, да се блъска в автобуса и след като се прибере, да изслуша поредната доза крясъци на жена си, за това, че той не е постигнал нищо в живота си и не е нищо повече от един мързелив безделник.

Но утре. Ах утре. Точно това утре изпълва със смисъл живота му, защото утре отново няма да бъде просто Стоян, а ще стане пощенски служител и всички ще трябва да го уважават.

6 коментара:

  1. Да, тъжна и тревожна действителност ...

    ОтговорИзтриване
  2. Невероятно истинска история.

    ОтговорИзтриване
  3. Хъм, а моят коментар не е излезнал!

    ОтговорИзтриване
  4. @Laska Nenova Много се извинявам. Вчера имах проблем с HTML кода на публикацията и целият блог се бе счупил вечера вечерта. Може би за това не е излязъл. Сега всичко е наред и може да го публикувате отново. Още веднъж, съжалявам за създаденото неудобство.

    ОтговорИзтриване
  5. Истинска и потресаваща история.

    Вие, ув. г-н Христов, безспорно притежавате дарбата да пишете добре.

    Защо не пропишете?

    Поздрави

    ОтговорИзтриване
  6. Благодаря. Работя по въпроса, но като всяко хоби, върви бавно :). Ето още две истории за Стоян

    http://economistbg.blogspot.com/2010/07/blog-post_18.html

    http://economistbg.blogspot.com/2011/01/blog-post.html

    ОтговорИзтриване