31 май 2012 г.

Решения на решенията



„Гърция е само началото.“ Така редица анализатори обрисуваха миналата година дълговата криза. И се оказаха прави. Страните, чиито дългове бяха прекрачили границите на разумното попаднаха в капана на плаващите пясъци, които паниката на международните пазари създаде. Съществуването на Евро зоната бе поставено под въпрос при неприемане или несработване на спасителните механизми, които бяха конструирани от финансовите министри на съюза. Въпреки че пазарите показваха искрици доверие, подкрепящи желанието за икономическа стабилност на лидерите на 27-те, те предпочетоха да видят първо денят на истинското възстановяване преди да заживеят на сляпо в него. Реално обаче бяха малко хората, които допускаха разпадане на валутния съюз просто защото всички разбраха, че този развой на събитията няма да бъде от полза за никого. Днес нещата се промениха. Въпреки че бяха постигнати необходимите компромиси от всички страни в Евро зоната и целия съюз, на масата вече не лежи разумната икономическа логика, а просто политика.

Невъзможността на Гърция да състави правителство след изборите доведоха до нови такива през юни, а поетите от страната по-рано ангажименти към ЕС и МВФ, под въпрос. Ясно е обаче, че пъстротата в гръцкия вот дава реална причина за съмнение в желанието страната да се изправи на крака с помощта на международни заеми. На другия бряг германският канцлер Ангела Меркел усеща все по-близо наближаващата дилема, дали да остане прагматик и страната й да подкрепи Гърция при възстановяването й, или политик. Голяма част от външния дълг на Гърция се държи от Германия и евентуално обявяване на мораториум върху дълга ще доведе до икономически поражения и в нейната страна. Фалитът на Гърция може да доведе до разпад на валутния съюз, от което Германия отново ще загуби, защото силната марка ще оскъпи вноса от Германия и ще срине нейния износ. От друга страна немските гласоподаватели не желаят да плащат дълга на Гърция и очакват страната да си понесе последиците за недисциплинираността си. За да запази поста си, Меркел трябва да направи тежък избор, защото избори се печелят с гласоподаватели, а да насочиш страната си към фалит е безсмислено.

Гърция от своя страна има интерес от обявяване на мораториум на дълга си до толкова, че ще отпаднат всички ограничения във фискалната й политика, налагани й отвън. Последствията от това обаче ще бъдат катастрофални за гръцката икономика, защото ще поставят страната в изолация и тя ще трябва да разчита единствено на вътрешните си ресурси, за да функционира. Поддръжниците на двата пътя, които има пред себе си страната, не липсват нито сред политическия елит, нито сред гласоподавателите. Отново политиката ще реши накъде отива страната. 

Евентуален изход от сложната политико-икономическа ситуация би имало въвеждането на паричния съвет в Гърция и препускащите към нея страни. Системата на Паричен съвет се въвежда по инициатива на МВФ в страни, в които управлението на икономиката среща трудности, предизвикани от икономическа криза, лоша финансова дисциплина и нестабилна банкова система. Той фиксира паричния курс на националната валута към голяма световна (резервна) валута или кошница от такива. Въвежда пълна конвертируемост на паричната база, съставена от наличните пари в обръщение (банкноти и монети) и резервите на банките в централната банка - тази конвертируемост може да се отнася и само за наличните пари. Поддържа се валутен резерв най-малко 100% от паричната база като е препоръчително той да не надхвърля значително 100%, защото това би дало възможност за провеждане на парична политика и нарушаване на автоматичния механизъм на паричния съвет.

Ако Гърция приеме въвеждане на паричен съвет и обвърже валутата си с Еврото това би решило редица проблеми, пред които са изправени и тепърва ще се изправят всички страни от Евро зоната. На практика, страната технически ще върне старата си валута, но това ще стане само за да бъде фиксиран курсът й. Тук може да бъде използвана разновидността на паричния съвет – доларизация (в нашия случай евровизация). По своята същност тя представлява приемане на чужда валута за законно платежно средство на територията на страната. Така гърците ще могат да запазят евро банкнотите в портфейлите си. Страната ще има валутата, в която се разплаща и ще си спести разходите по ново напечатване на собствени банкноти. Разпадът на Евро зоната ще бъде избегнат, защото Гърция ще остане като част от нея, но в по-мека форма и ще подкрепи стабилността на валутата.

Паричният съвет ще бъде един постоянен и продължителен ангажимент на страната по отношение, както на вътрешната икономическата и парична политика,така и на външните партньори и международните финансови организации. Това е един процес на стабилизация и финансова дисциплина, а не определен във времето акт с начална и крайна дата. Моментното споразумение между Гърция и МВФ много наподобява ограниченията, налагани върху страната, но за да спечели отново доверието на инвеститорите, Гърция няма да е достатъчно да покаже, че може да се възстанови от икономическите поражения, но и да демонстрира желание в последствие да запази стабилността си. Това може да стане единствено с поемане на ангажимент, който не изпада под съмнение при всеки политически избор на ново правителство. А това може да бъде само началото.

22 май 2012 г.

Безпристрастно за страстите

Може би най-споменаваното име вчера бе Киро. ТВ водещ и блогър, той написа в своето лично пространство в интернет какво е преживял преди броени дни. Описа как в опита си да направи забележка на популярния оперен певец и телевизионен водещ Юлиан Константинов, е получил юмрук в лицето. Случката взриви социалните мрежи.Тихи и обвити в своите неразбираеми за повечето хора проблеми, когато решат да бъдат активни, няма сила, която да ги спре или да може да ги контролира. Именно това е и причината все повече компании и политици да им обръщат активно внимание и да се съобразяват с тяхното мнение - страхът от ударната вълна, която могат да създадат в обществото. Зараждането й е непредвидимо, но мигновено. Всичко се случва толкова бързо, че дори и тя да не бъде насочена в правилната посока, ще помете всичко по пътя си още преди да бъде ясна истината, а след това вече нищо няма да има значение.

Следящите активно социалните мрежи си спомнят как публикациите за митниците на друг блогър и журналист – Еленко Еленков, доведоха до намеса на вицепремиера Симеон Дянков и до промяна в политиките на страната. В началото на годината се появи и друга публикация, която разпали социалните мрежи. Тя бе по повод на проведената акция от полицията срещу семейство Начкови. Авторката Павлина Паунова, също блогър и журналист, представяше от първо лице приятелството си с въпросното семейство. Постът, публикуван в нейния блог „System of errors”, описа случая как трудещи се в собственото си магазинче ден и нощ, за да изкарат пари за насъщния са брутално пребити от полицията по погрешка. Родните барети пребиват семейството уж по подозрение за продажба на цигари без бандерол, а намира само 2 кутии. Това бе достатъчно, за да взриви социалните мрежи и недоволството на хората. Всъщност след проведено разследване се оказва, че историята не е точно така, както бе представена. Семейството от години се занимава с търговия на цигари без бандерол, има редица сблъсъци със закона и полицията зад гърба си и само щастливата случайност, че е нямало нелегални цигари в дома им в конкретния момент, ги спасява. Обвиненията в полицейски произвол и насилие също се оказват безпочвени след като се намират и видео кадри на въпросната случка. Развръзката обаче нямаше тези мащаби, които получи първоначалния бум на образа на отруденото семейство и лошата полиция, която бие.

Именно това отключва и историята на Киро - образите. Големият, висок над два метра, известен водещ, каращ черен джип и паркирал неправилно срещу малкия, слаб, имащ активна гражданска позиция, младеж с очила. Класически лошия образ, с който всеки ден сме свикнали да се сблъскваме по улиците и класическия образ на младеж, искащ да направи родината си по-добро място за живеене. Допълнителен щрих към историята добавя и случайността на съдбата, в която Юлиан Константинов е водещ на телевизионна игра, наречена „Аз обичам България”. Историята на Киро просто се явява повода, за да се отключи едно обществено недоволство срещу богати и известни лица, които са дали много причини за това със самочувствието си на безнаказаност поради финансовите си възможности и положението си.

Историите описани от Киро и в последствие от Юлиан, изглеждат неясни. Отива един млад човек и преви забележка за неправилно паркиране на друг човек, каращ черен джип и понася круше между очите без нищо, ей така без нищо. Още повече, че не се касае за сблъскване с кварталната мутра, налагаща гледната си точка чрез побой и всяване на страх. В историята на Юлиан той намира Киро, озверено трошащ чистачките на джипа му и проявяващ необяснима агресия. А ако героите на тази история не бяха блогъра Киро с позиции в социалните медии и 2-метров, популярен ТВ водещ каращ черен джип, как ли щеше да се тълкува и възприема тази случка тогава от тях? Не познавам Юлиян нито Киро, но ми се струва просто наивно да се приема страна в спора само защото единия е висок и кара джип, а другият е слаб и носи очила. Надявам се, че компетентните органи, които са уведомени, ще си свършат качествено работата и ще приложат законово разрешение на този сблъсък. Надявам се и че публичното внимание, което привлече този конфликт, ще бъде правилно разтълкувано от властите – в обществото е нагнетена до точка на кипене нетърпимост към хората с положение, за които законите не важат еднакво. (Помните ли футболната ни легенда Христо Стоичков как си караше колата със синя лампа, защото така се придвижва по-лесно в задръстванията?)

Ако застанем безпристрастно в страни от развилнелия се ураган, ще видим, че социалните мрежи са могъща сила, която може да обединява за секунди толкова много хора, за да защити определена кауза, но и след това също толкова бързо да потънат в анонимността на мрежа и сякаш нищо не се е случило. Всички като деца сме гледали филмите от далечния изток, в които кунг-фу учителите обясняват, поглаждайки брадите си, че учениците им трябва да внимават как боравят с огромната сила, която имат, защото тя както може да носи добро на хората, така може да носи и нещастия. Със сигурност прибързаното публично линчуване, на когото и да било не носи добро на никого. Често именно социалните мрежи са влизали в ролята си на коректив на медиите, като са изваждали наяве фактите, които, в бързината си да произведе скандална новина, просто никой не си е направил труда да потърси.

Не пиша този текст, за да бъда коректив на социалните мрежи. Именно в това е чарът им – никой не може да бъде. Все пак като пишещ човек вярвам, че думите са сила, с която трябва да се внимава. Ако не ги насочиш в правилната посока, те могат да причинят необратими вреди на някого. Думите са отговорност, зад която трябва да заставаш. В противен случай ще се превърнем просто в едни „лаещи кучета”.

18 май 2012 г.

Икономика на неволята

 Едва ли има някой, който да не знае приказката за „неволята“. Всички сме я чували още в ранна детска възраст като пример за това, че трябва сами да постигаме целите си и да не чакаме нещата да се случат някак от само себе си. През последните години тя все по-отчетливо се вплете в провежданите икономически политики като издигна на пиедестал чуждестранните инвестиции направени в страната. Те се превърнаха в необходимо условие за развитие, без което това сякаш изглежда немислимо. Политическата логика е проста - с реформи в администрацията и законодателството се създават условия чужди фирми да преместят производствените си мощности в България и да създадат нови работни места и така да се повишат доходите на хората. Избирателите са доволни, защото ще могат не само да избират къде да работят, но и ще получават „европейски заплати“.


Всъщност нещата стоят по малко по-различен начин. Основното конкурентно предимство, което отличаваше България, бе ниското заплащане на труда в сравнение с развитите страни. Именно в това е и противоречието с внушаваните очаквания. Никой инвеститор не идва в страната ни, за да дава високи заплати на българските си работници, а защото няма да го прави. Ако наемането на работник в неговата страна му струва скъпо поради високия стандарт на живот, то в България ниският такъв му дава възможност дори в пъти да намали разхода си за заплати и по този начин крайната цена на продукцията си. Ниското заплащане на труда може да привлича инвеститори и да създава заетост, но не и качество на живот. 

Икономическата криза пренареди живота в много развити страни и даде своето негативно отражение върху работните заплати в тях, което направи евтината работна ръка на българите не толкова конкурентно предимство. Притокът на инвестиции от вън спря. Милиардите евро се превърнаха в милиони и то с отрицателен знак. Последните данни на БНБ за месец март 2012 г. отчетоха рязко увеличение на ПЧИ с 237 млн. евро при минус 42 млн. евро 12 месеца по-рано. Впечатление тук прави факта, че при публикуваните данни се сравнява ревизирана стойност за 2011 г. с неревизирана за 2012 г. Друг интересен момент ерязко увеличение на приходите от еврофондове 437 млн. евро, което дава моментен ефект на ръст. Така вече се оказва, че това, което отчита статистиката, всъщност може и да не описва реалната ситуация и годишният темп на ръст отново да обърне посоката си или просто да се задържи на ниските нива, на които е в момента.

А сега на къде?

Затегнатата фискална политика, която води страната през годините на кризата я откроява от останалите страни членки на ЕС, но само тя не е достатъчна, за да се развива. Първоначално тази икономическа политика трябваше да направи България привлекателна за чуждите инвеститори, които бягаха от засегнатите от кризата страни. Но … те не дойдоха у нас. Обяснение се намери в това, че стагниращите икономики не оставят свободни пари, които да бъдат инвестирани. След развитието на дълговата криза в Гърция, отново се очакваха тълпи инвеститори, които да прекосят границата и да се установят в стабилната България, но и тук ударихме на камък. Обяснението бе още по-просто – покрай сухото гори и мокрото. С други думи докато Гърция има проблеми това ще отблъсква инвестициите в целия регион. Всъщност като разгледаме данните се оказва, че ги отблъсква само от нас. Редица чужди фирми, установи ли се в България, започнаха да затварят заводите си и да се преместват в Румъния. Холандско-британската компания "Юниливър" спиря производството на маргарин "Калиакра" и го премести в Румъния. Германското дружество за мляко "Мегле" спря да произвежда продукцията си в България и се върна на пазара с внос от Словакия, Хърватия и Германия. След като станаха собственост на полската хранителна компания "Маспекс", по-голямата част от асортимента на соковете "Куинс" започна да се произвежда в Румъния. Във фабриката в Ловеч останаха соковете в стъкло. Причината за тези размествания е в не малка степен и поради високата цена на горивата, която оскъпи износа им за големите пазари, а Българският е прекалено малък за техните производства. 

Именно и тук се крие обяснението за липсата на инвестиции в българската икономика – тя е малка като пазар. Икономията от мащаба е водеща за международните компании. Когато само 10% от производството на една фирма е за местния пазар, а останалите 90% за някой друг, то оскъпения разход за транспорт прави страната с голям пазар по-икономически изгодна въпреки по-високите разходи за труд. Малката икономика, която е България, не може абсорбира инвеститорските намерения, тъй като те не се свеждат до няколко милиона, а до милиарди. Може да прозвучи парадоксално за обикновените хора, но разполагайки с толкова много пари, на практика те не могат да ги инвестират тук. Редица хедж-фондове разполагат за инвестиране със средства по-големи от БВП на страната. Реално малките суми (в сравнение с техните възможности) инвестирани тук биха им стрували много повече разходи от гледна точка на тяхното управление. Ето защо колкото и да затягаме коланите, трудно ще се появим на картата на инвеститорите, а колкото повече продължи чакането на неволята (чуждите инвестиции), обикалянето ни в кръг ще продължи. За сравнение Румъния прибягна до взимане на заем от МВФ, за да спаси икономиката си преди няколко години, а днес наблюдаваме изтегляне на фирми от стабилната българска икономика към нея.

В процесa на правене на бизнес, за да инвестира едната страна средства, то другата трябва да има какво да й предложи. Плоското мислене, че България притежава купища природни богатства, всъщност по-скоро граничи с комплексирана патриотичност, отколкото с реална оценка за възможностите на страната. Единственото бъдеще, което има България, за да се развива, е в това да започне да създава продукти, които са уникални за пазарите. Да предложи нещо, което не само другите нямат, но и се търси на пазара. А това може да стане единствено и само чрез силен акцент в качеството на образованието и развитието на научноизследователската и развойна дейност. В противен случай, дори и след кризата ще наблюдаваме как в почти фалиралите Гърция, Испания или Италия ще се развива активно бизнес, а България ще се е задушила в затегнатия си фискален колан. Простата истина е, че ако искаме да създаваме бизнес, трябва да направим най-важната инвестиция – тази в себе си. Все пак няма хора, забогатели от трупане на спестявания.

7 май 2012 г.

Филмът хубав ли е или руски?

Снимка: http://www.itschool.bg/

За децата на демокрацията този въпрос не означава нищо. Може би са го чували само като шеговита закачка между родителите си. За по-възрастните обаче той описва една част от живота им. Времето, в което са нямали избор в нищо, което правят или мислят. Времето, в което им е било налагано какво да гледат и да харесват. На какво да се забавляват и на какво да плачат. Демокрацията въведе свободната пазарна икономика и позволи да се създават предавания и филми, които трябва да отговорят на всеки вкус и зрителите да се забавляват на това, което сами поискат. Или поне трябваше да стане така.

Малко над 20 години след демократичния вот натискаме копчето на телевизора с надеждата няколко усмивки да прогонят безсънието ни. Часът е около 11 през нощта. По телевизията, окичила се с приза за най-гледана, върви шоу и по-точно актьорска вечер. 5 минути по-късно на лицето ми липсва усмивка, а веждите ми са изпънати нагоре, в учудване. Почти целият скеч на актьора бе изпълнен с цинизми и вулгарни подмятания. Запитах се: „От кога хуморът се превърна в дефиниция на цинизъм? Толкова трудно ли стана да бъде измислен комедиен скеч, който да не е базиран на вулгарност, цинизъм и сексуални метафори.“

Но какво общо има въпросното шоу с медийната реалност днес и преди 30 години? Ако проследим обаче поведението му ще стигнем до много логични заключения. През годините то спря да бъде истинско шоу, което забавлява зрителите, и се превърна в инструмент за налагане на собственото мнение на своя водещ. То често излиза от хумористичния си формат и на националните празници се превръща в образователно предаване по история, география и т.н. По време на избори то се превръща в публицистично предаване, тъй като водещият му е решил, че той задава най-правилните въпроси и зрителите имат нужда да ги чуят от него. Сценаристите му дори се бяха разсърдили публично на отказалите им поканата политици, тъй като смятат, че те са длъжни да изпълняват каквото кажат. Преди няколко месеца Шоуто отново спря да прави шоу и започна да свиква редколегия, която да решава обществени проблеми, а не да забавлява зрителя. Здравословните проблеми със зрението на водещия трансформираха шоуто в реалити за най-мъчителното слгане на очила в цялата световна телевизионна история. Колкото и голяма обществена личност да е водещият, дали зрителите се интересуваха всъщност от всички детайли по неговите лични проблеми или просто очакваха с пускането на телевизора да консумират един продукт, който не получаваха, а им се налагаше нещо дргуго? Водещият реши да покаже, че властта, с която разполага е толкова голяма, че дори си номинира и свой депутат, който да вкара в парламента. Разбирасе, когато не предлагаш на зрителя това, което иска и очаква от теб, а му казваш меланхолично: Като не ти харесва смени канала, нормално е той да го направи. Така, за да възвърне отново интереса на зрителя Шоуто започна да се трансформира в конкурс за красота, за пеене, за танцуване, за дебатиране и за какво ли още не. Поведението на водещия стигна до там, че той започна да използва телевизионното време на Шоуто, за да води лични войни пред зрителите с премиера на страната. Да, онзи същият, който преди повече от 5 години стоеше на неговото диванче в шоуто и той му казваше: Ей, ти си голям пич да знаеш, днес е определян като малоумник и некадърник. Всичко това отблъсна зрителя, който просто искаше да се забавлява, а не да бъде съден, поучаван, възпитаван и натоварван с чужди проблеми.

Ето така се стигна до въпросната актьорска вечер. Героите, в които се бяха превъплатили, са се появявали толкова дълго и често в предаването, че вече не само не създаваха настроение, но и сякаш вече нямаха какво друго да кажат на зрителите освен как, кого, защо и кога са „онодили”. За да се поддържат сексуалните намеци, на които се крепи вече хуморът, в Шоуто бе въведен час и по сексолог, защото уж е негово задължение да обогатява сексуалните познания на българина.

Ето как вместо свободата зрителят да избира какво да гледа, това го прави водещият, който смята, че знае какво е най-добро за гледане. За наше нещастие това правят и самите телевизии. Вместо да се конкурират на пазара двете най-големи частни медии копират една от друга. Спомняте ли си миналото лято, когато едната обяви, че на есен стартира музикален конкурс, а другата веднага отговори със свой, който стартира с месец по-рано? Едната направи свой комедиен сериал и другата веднага не пропуска да създаде негов еквивалент, който да бъде излъчван по същото време. Едната направи свое публицистично предаване и другата веднага предлага на зрителя същото. Разглеждайки програмата на двете телевизии се прокрадва съмнението, че са еднояйчни близнаци, държащи се по идентичен начин, а не конкуренти, търсещи различен път към зрителя. Уеднаквяването е толкова голямо, че дори без да искате да превключите от едната на другата може да минат часове докато разбере това. Логично, слабият зрителски интерес към слабата продукция, която му се предоставя, вкарва телевизиите в ожесточена борба за рекламодатели. Но вместо някоя от тях да инвестира в по-качествена продукция (това, което се случи с появата на сериала Стъклен дом) и най-просто да попита зрителя какво иска да гледа, те правят всевъзможни отстъпки на рекламодателите. Така се стига до предлагане на евтина стока, но с лошо качество.

Преди няколко години, с идеята уж телевизиите да предлагат повече и по-интересни предавания, които да задоволяват вкусовете на повече зрители, те се клонираха. Сега зрителите могат да гледат по 3-4 повторения на предаванията, а сериалът „Женени с деца“ за над 30-ти път. Дори ако превключвате често каналите, можете да попаднете на сериал, който върви едновременно по повече от 2 канала.

Безидейност може да се забележи и в самите водещи на предаванията. Много рядко на зрителите се предлагат нови гледни точки. По всяка тема те си имат определен набор от гости, които да потърсят за авторитетно мнение. За съжаление се оказва, че тези гости се търсят не само от едно определено предаване, а от всички медии. Така зрителят започва деня си с коментар на един икономист в сутрешния блок. След това продължава да го слуша в радио предаване на път за работа и докато пие сутрешното си кафе и преглежда пресата, прочита негово интервю на страниците на вестника. На трите места той изразява едно и също мнение, често казано дори и с едни и същи думи. Така вместо да чуете по няколко различни мнения и гледни точки, в главата Ви се набива едно, сякаш други не съществуват. Това създава усещането, че целият свят се заключва само в телефонния указател на журналистите.

Еднообразието в телевизионното съдържание до известна степен се определя и от еднообразието на продуцентите, които го създават. Една продуцентска компания подготвя по няколко предавания за една и съща телевизия, използвайки едни и същи свои актьори. Така например, актьорите от Комиците могат да бъдат гледани и в сериала Столичани в повече, който се излъчва по същата телевизия. Господарите на ефира пък освен пет дни в седмицата можеха да бъдат видени и на шестия в Пълна лудница. Водещите Иван и Андрей след като се блъскаха дълги години с едната телевизия, си спечелиха почти целодневно предаване по другата. Ако прибавим към това и редицата други предавания, в които участват като гости оставаме с впечатление, че лицата показвани по телевизора са една точно определена група. Вместо да се потърсят нови лица и нови хора, които да бъдат интересни за зрителите, преди няколко години двете телевизии направиха рокада на няколко предавания. Хайде сега, като не Ви харесва превключете канала! Сред уж голямата конкуренция измежду продуцентите обаче много трудно може да бъде срещнато име, което да не е отдавна познато на зрителите.

Връщайки се отново в онези години на апогей на руските филми в България, трудно можем да усетим разликата между това да имаш избор какъв филм да гледаш и да го нямаш. Сякаш не зрителят натиска копчетата на дистанционното, а други хора определят какво му е интересно. Е и да не му е, телевизията не е негова, няма право на глас. Въпреки всичкия ресурс, с който разполагат частните телевизии, пазарната конкуренция между тях все така някак си липсва и за нас зрителите остава въпросът: Е добре де, защо телевизията продължава да плаща за предавания, които не са интересни на никого? Наскорошният скандал между продуценти и телевизия, по-скоро показа, че зрителят не е фактор в телевизионния живот на страната, а трябва да се съобразява с интересите и договорките на телевизиите, рекламодателите и продуцентите, които налагат своята гледна точка. А рейтингите? Те са се превърнали в аналогия на политическия вот. Гласоподавателите не са доволни от никого, но просто няма кого друг да изберат. И така поднасяният ни телевизионен продукт дава своя скромен принос България да попада на 78-мо място в света по свобода на словото през тази година.